Читать «Кръвта на сатаната» онлайн - страница 4

Бе твърде слаб, за да отправи благодарствена молитва. Като подмина последните храсталаци, започна да се катери към върха, помагайки си с ръце и крака. Това трябваше да се случи там, горе. При тяхното светилище.

Плачеше, но не бе в състояние да чуе собствените си стенания. Измина с пълзене остатъка от разстоянието, делящо го от гранитната плоча. Като достигна каменния олтар, отпусна се и коленичи. Вдигна лице към небесата. Извика. Това не бе опит за молитва, а изблик на успокоение, че бе достигнал заветната цел. Викът му не остана без отговор. Шумните крясъци на преследвачите отново закънтяха зад него. Бяха прекосили пропастта и продължаваха да го преследват.

Франсиско откъсна поглед от сините небеса. Около него, от всички страни на хоризонта, се простираха безбройните върхове на Андите. Някои бяха покрити със сняг, но повечето бяха голи и пустинни, досущ като този, на който бе коленичил. За миг му се стори, че почти може да разбере защо инките боготворят тези планински висоти. Тук, сред облаците и небесата, човек бе по-близо до Бога. Тежкото безмълвие бе изпълнено с усещане за безкрайност и с обещание за вечност. Дори и преследвачите му затихнаха. Или бяха изпълнени с уважение към планината, или имаха желание да не издават присъствието си.

Франсиско бе твърде уморен, за да се опита да установи причината за това. Насочи поглед към другите върхове, които достигаха тези висоти. Отдолу, на запад, се виждаха две димящи планини, calderas, вулканични казани, два кратера близнаци, устремили се към едно и също утринно небе. Оттук тази двойка приличаше на две зловещи и прокълнати очи.

Той се изплю по посока към тях и повдигна юмрук с палец, промушен между двата пръста, за да се предпази от злото.

Добре знаеше какво се крие в тези горещи падини. Застанал на каменния олтар, измисли име на вулканите близнаци. 0jos del diablo, прошепна… „Очите на дявола“.

Изтръпна от гледката и застана с гръб към нея. Нямаше да му бъде по силите да направи това, което трябва, ако продължаваше да гледа тези очи. Обърна се на изток с лице към изгряващото слънце. Като коленичи пред светлината на утринната слава, бръкна под расото си и извади кръста, който висеше на шията му. Опря горещия метал до челото си. Злато. Това бе причината, поради която испанците бяха достигнали тези чуждоземни гори — жаждата за богатства и пари. Тази тяхна алчност сега щеше да стовари проклятие върху всички им.

Франсиско обърна разпятието и целуна златната фигура, изобразена на неговата повърхност. Именно то бе причината, поради която самият той бе дошъл тук. Бе дошъл, за да донесе словото Боже на тези диваци и сега неговият кръст бе единствената надежда, останала на света. Прокара пръст по задната повърхност на кръста и напипа рисунките, които самият той старателно бе нанесъл върху мекото злато. Дано да спаси всички ни, помоли се безмълвно и прибра кръста под расото си, като го постави близо до сърцето си.