Читать «Принцът плейбой» онлайн

Жребецът изкачи в луд бяг хълма, като вдигна зад себе см пушилка. На билото спря и се изправи на задни крака. За момент кон и ездач останаха неподвижни, тъмен силует на фона на яркото следобедно небе. И двамата изглеждаха еднакво опасни.

В момента, в който копитата докоснаха земята, ездачи притисна колене към хълбоците на коня и го пришпори надолу по склона. Пътеката бе утъпкана, ала съвсем не безопасна, със скали от едната страна и пропаст от другата. Спуснаха се по нея на пълна скорост.

Само луд можеше да язди с такова нахакано пренебрежение към живота си. Само луд или мечтател.

— Давай, Дракула. — Заповедта бе тиха и предизвикателна, както и смехът, който се разнесе след нея. Тонът бе на човек, който приема страха за банкет, а скоростта за вино.

От дърветата и храстите край урвата се разлетяха птици, стреснати от гръмовните удари на копитата. Писъкът им скоро остана далеч назад. Пътеката зави наляво и жребецът взе завоя, без да забавя бяг. Отвъд ръба пропастта се спускаше двадесет метра надолу, към бели скали и синьо море. Изпод копитата се разлитаха дребни камъчета и беззвучно се спускаха в празното.

Ездачът погледна надолу, но не забави. Дори не си го и помисли.

От тази височина мирисът на море не се усещаше. Дори й грохотът на разбиващите се вълни бе неясен като далечна и безопасна гръмотевица. Ала от тази височина самото море изглеждаше опасно и загадъчно. Всяка година то искаше своя данък от човешки животи. Ездачът разбираше това и го приемаше, защото така е било откак свят светува. Така и щеше да продължи да бъде. В такива моменти той се оставяше в ръцете на съдбата и разчиташе на късмета и на собствените си умения.

Жребецът нямаше нужда от камшик или пришпорване, за да препуска по-бързо. Както винаги, възбудата и увереността на господаря му бяха достатъчни. Носеха се надолу по извиващата се пътека, докато морето забуча в ушите им и най-после се чуха виковете на чайките.

Отстрани можеше да изглежда, че ездачът бяга от дявола или бърза към любимата си. Но ако човек видеше лицето му, щеше да разбере, че не бе нито едното, нито другото.

Ако тъмните му очи блестяха, това не бе нито от страх, нито от очакване. Бе от предизвикателството. За момента и само за момента. Тъмната коса на мъжа се развяваше от скоростта така свободно, както и тъмната грива на коня.