Читать «Нощем с белите коне» онлайн - страница 14

След четвърт час те пристигнаха в подножието на Витоша и се отбиха по тесен коларски път, целият зашумен с дървета. Напредваха много бавно и клонките шумоляха и тракаха по страничните стъкла. Беше много тъмно тук, под масивния гръб на Витоша, по косматите й хълбоци се стичаше мрак и прохлада. Вилата едва-едва се белееше в дъното на дълбокия двор, целия обрасъл с дървета. Младежът подхвана вуйчо си под лакътя и внимателно го поведе по невидимата пътека. Ръката му бе суха, малко вдървена и хладна. И все пак беше истинска мъжка ръка — почувствува младежът. И походката му бе много по-сигурна и уверена, отколкото сам очакваше. Той пусна ръката му и мина пред него, за да го води. Но изглежда, че старият виждаше по-добре, защото от време на време се обаждаше: „Внимавай, има стъпала“ или „Наведи се, ще се удариш в клона“. Най-сетне, леко засрамен, Сашо влезе във вилата и пипнешком потърси електрическия ключ. Вътре миришеше на топъл, застоял въздух, смесен с дъх на помади и алкохол. Светлината блесна така силно, че и двамата премигаха. Това беше една от малките мании на покойната — да осветява всичко с ярка, ослепителна светлина. Не, не се страхуваше, че ще видят бръчките по лицето й, тя нямаше бръчки, а другите имаха. На малката кръгла масичка в хола бяха оставени две чашки, едната малка, кобалтовосиня, другата права и тясна — за уиски. И в двете имаше малко алкохол, в синята — фернет навярно. Колкото до уискито — надали го бе пил вуйчо му.

— Откога не си идвал тука? — запита младежът.

— Не знам… Няколко месеца.

А алкохолът все още не беше изветрял. Сашо мина край масичката и се запъти към затворения прозорец, с дървени капаци отвън. Една грамадна нощна пеперуда бе кацнала върху чугунената дръжка. Крилцата й бяха кадифени и мъхави, антенките на пипалцата с жълти връхчета. Младежът посегна към нея, но пеперудата не помръдна, макар че сякаш се готвеше да литне всеки миг. Докосна я учудено с пръсти, тя просто се отрони от дръжката и падна на пода. Беше суха и мъртва.