Читать «Нощем с белите коне» онлайн - страница 12

— Напълно се е вкочанила! — каза той. — Умряла е най-малко преди два часа.

Преди да се прехвърли във факултета по биология, той бе следвал два семестъра медицина.

— Да, както е спала — отвърна старият.

Сашо мълчаливо поклати глава. Лицето му бавно възвърна цвета си, очите му се оживиха. Той приседна на диванчето и добави:

— Вуйчо, то се знае, никоя смърт не е хубава, но нейната е била поне лека. Тя нищо не е усетила, просто е заспала завинаги.

Макар и печален, тонът му беше някак лек, като момчешката му походка. „Така не се говори за смърт! — мислеше академикът потиснат. — Всяка смърт е ужасна, за смърт просто не бива да се говори“.

— Как се чувствуваше тая вечер? — попита младежът.

— Нищо, обикновено.

— И какво вечеря?

Какво е вечеряла? Те никога не вечеряха заедно. Но като влезе тая вечер случайно в кухнята, видя, че си беше приготвила ягоди, леко посипани със захар. И лицето й беше намазано с крем от ягоди, приличаше в тоя миг на одрана. Като го чу, тя трепна и се обърна към прозореца. Знаеше, че не обича да я гледа така, затова побърза да се върне назад.

— Не знам — отвърна той.

— Повиках лекар — каза младежът. — Чакам го всеки момент.

И наистина лекарят дойде след десетина минути. Беше млад човек в болнична манта, на гърдите му висеше стетоскоп, сякаш се готвеше да съживи с него мъртвата. Държеше се прекалено почтително, почти на пръсти, но очите му бързо обходиха обстановката. На сутринта жена му щеше да го разпита най-подробно, включително и за цвета на пердетата, той трябваше да знае какво Да й отговори. Тя винаги живо се интересуваше как живеят известните хора. Лекарят зададе малко разсеяно няколко предварителни въпроса, после отиде в спалнята.

Докато го чакаха в кабинета, Сашо взе машинално някакво чуждо списание и все тъй машинално започна да го разлиства. Умът му очевидно бе някъде другаде, навярно в спалнята.

— Има статия от Мидуей — каза внезапно вуйчо му.

— Да, знам я — отвърна младежът. — Според мен ти си отишъл по-далече…

Старият не отговори. Стори му се грозно, че така внезапно се бе разбъбрал, докато жена му лежеше мъртва оттатък. Той стана от мястото си и отиде до отворения прозорец. Тилът му беше много мършав, небрежно подстриган, едното му рамо висеше по-ниско от другото. И в ума на младежа се въртяха някакви подобни мисли. Всъщност вуйчо му беше ли усетил смъртта? Или чисто и просто още не си даваше сметка. Виждаше му се съвсем безчувствен — или още по-зле — напълно равнодушен. Само колко старателно чаткаше преди малко на пишещата машина, освен ако е имал някаква звукова халюцинация. Но машината беше на мястото си, листът хартия — също. Това му се струваше невероятно, извън ума му. Освен ако е мръднал малко от тая неочаквана и неестествена смърт. Неговата собствена майка и досега изглеждаше малко смахната след смъртта на мъжа си. А на всичко отгоре вуйчо му бе много деликатен човек, в това напълно бе сигурен. А не може един деликатен човек да не бъде чувствителен. Той с тягостно чувство пропъди тия мисли от ума си. Беше привързан към вуйчо си, сега би трябвало да се чувствува облекчен, че не страда.