Читать «Нощем с белите коне» онлайн - страница 16

— Вуйчо, успокой се! — говореше уплашен младежът. — Какво ти стана? Моля те, успокой се.

И понеже той все тъй се разтърсваше от конвулсии, добави объркан:

— Много те моля!… Виж хората гледат.

Наистина го гледаха съчувствено и с разстроен вид, макар че бяха от друго погребение, което чакаше в преддверието своя ред. Като събра всичките си сили, старият човек едва успя да изфъфли:

— Хорът!… Спрете хора!

Младежът беше готов да литне нагоре по стълбите, но се уплаши да остави вуйчо си. Той едва се държеше на краката си, готов бе всеки миг да рухне.

— Той и без това ще спре — каза безпомощен младежът.

И хорът наистина спря за миг, но веднага след това пое друга мелодия. Но тя звучеше светло и чисто, в нея нямаше ни мрачен укор, ни безутешна присъда. Академикът усети как конвулсиите изведнъж спряха.

И след това като че ли всичко угасна и пред очите му, и в паметта му. Съвзе се едва при старата гробищна църквица. Капаците на ковчезите бяха подпрени на стената й, евтини ковчези с лакова хартия, която вече се лющеше, делнично бръмчаха мухи. Отвътре се носеше унилото пеене на свещеника, тежко и противно миришеше на гробищни свещи. Академикът повдигна глава и се огледа.

— Всичко свърши ли? — попита той внезапно.

Младежът го погледна стреснат.

— Да, разбира се, какво друго… Сега ще те заведа в къщи.

— Не искам в къщи — каза тихо академикът.

Изпитваше странното чувство, че се е родил отново за някакъв друг, съвсем различен живот.

— Ами къде?

— Все ми е едно — отвърна той. — Само не в къщи.

— Какво приказваш? — намеси се с укор сестра му. — Нали съм поканила хора у вас.

— Хора ли? Какви хора? — попита той ужасено.

— Ами такъв е редът — отвърна сестра му. — След всяко погребение се дава малка гощавка… В памет на покойната.

Той мълча дълго, после каза тихичко:

— Ти просто не си с ума си.

Едва го убедиха да се прибере в къщи. Сашо седна до кормилото, вуйчо му до него изглеждаше някак разсеян, но успокоен. През цялото време проговори само веднъж:

— Остави ли нещо на гробарите?

— Не успях — измънка виновно младежът.

— Защо не успя?

Младежът благоразумно замълча. Можеше да му отвърне, разбира се: „Ако не те държех през цялото време, щеше да се търкулнеш и ти в гроба.“ Но не беше време за шеги, макар че се чувствуваше странно олекнал, сякаш бяха заровили в мрачната дупка не само вуйна му, но и всички мъки и тревоги. Сега вече мисълта за една малка гощавка съвсем не му се струваше така абсурдна, както в началото. За хилядите години човечеството все пак си бе изработило някои полезни обичаи и навици.

Като пристигнаха, вуйчо му веднага се затвори в кабинета си, а майка му забърза в кухнята. Сашо се повъртя малко из празния хол, който, макар и добре разтребен, оставяше някакво смътно чувство за прахоляк. Изведнъж се досети, че точно сега по телевизията предават международен мач. Той натисна копчето, като предварително изолира звука. На цветния екран се появиха играчи в бели и сини фланелки, на терена се бе извила истинска буря. Белите напираха с все сила, но играта им някак не вървеше, изглеждаше накъсана и нервна. Сашо се изнерви още повече, най-сетне не издържа и пусна звука, едва-едва, възбудените думи на коментатора стигаха до него като шепнене. По едно време майка му надникна в хола, позапотеното й лице изглеждаше възмутено и сърдито.