Читать «Да паднеш като мъртъв» онлайн - страница 20

С животните нещо ставаше. Като виеха диво, те се опитваха да се измъкнат от клетките, гризяха прътите, и се мятаха заслепени от ярост по стените.

Вебер летеше от клетка до клетка със спринцовка в ръце. Минаха няколко часа докато натъпканите с успокоително животни се усмириха малко и ние отново си позволихме да полегнем. Но няколко екземпляра все пак избягаха.

Колегите се разотидоха по палатките, а аз с пушката на колената започнах да пазя лагера. Но само след няколко минути станах и започнах да се разхождам край клетките. Завършилият преди малко концерт предизвика такава силна възбуда, че не можех да седя.

За мен бе напълно очевидно, че изчезването на Фулертън и желанието на животните да се измъкнат от затвора им, са във взаимна връзка. Спомних си разсъжденията на Кемпър за защитния механизъм и че той отсъствува при храстозаврите. Но може би той съществува и ловко ни мами? И е така неочакван за човешкия разум, че ние още не сме готови да го разберем.

На сутринта, когато момчетата започнаха да се събуждат, аз се прибрах в палатката и легнах да дрямна малко. Но измъчен от снощните събития проспах цели десет часа. Събуди ме Кемпър.

— Ставай, Боб — уморено каза той. — За бога, Вдигай се!

Свечеряваше се. Последните лъчи на залязващото слънце проникваха през незатворената плътно врата на палатката. Кемпър изглеждаше така измъчен и остарял, сякаш не бяхме се разделили снощи, а преди няколко години.

— Животните се покриха с обвивка. — Той въздъхна тъжно. — Сега напомнят на пашкули…

Седнах, преди да съм го изслушал до края.

— Като онова кълбо в ямата!

Кемпър кимна мълчаливо.

— Фулертън!?

— Затова те и събудих. Ние решихме да го разгледаме отново.

Кълбото открихме заедно с настъпването на мрака. Местността се оказа така равна, че нашата яма се бе скрила и загубила сред празнотата. Но кълбото се бе разцепило на две и приличаше повече на черупка на яйце, от което преди малко се е излюпило пиленце. Тъмнината се сгъстяваше, а пред нас, проблясвайки в тишината на звездното небе, лежаха половинките на кълбото — „последното сбогом“ и началото на новия плашещ с чуждородността си живот.

Помислих си, че както на погребение, някой трябва да каже съболезнователни думи, но мозъкът ми беше празен, а езикът ми залепваше към пресъхналите ми устни.

Ние внимателно огледахме земята около „яйцето“ и намерихме следите от съществото, което се бе измъкнало от него. Това бяха следи от новоизпечен храстозавър.

Мълчаливо си тръгнахме към лагера.

Някой запали лампа. Всички стояхме и не смеехме да вдигнем очи от земята, като разбирахме, че времето ни изтича и е безмислено да отричаме видяното в ямата — и глупаво и безмислено.

— Шанс има само един от нас — започна Кемпър, като прекъсна проточилата се тишина. И гласът му, колкото и да бе странно, звучеше уверено и спокойно. — Боб, ти трябва веднага да излетиш. Някой е длъжен да се върне в базата и да съобщи за станалото.

Той се взря в мен с дълъг настойчив поглед.

— Е — каза рязко той. — Тръгвай! Какво ти става?