Читать «Да паднеш като мъртъв» онлайн - страница 19

— Благодаря — каза Кемпър, — твоята чанта няма да реши основния проблем: бактериите ще си седят в нас! И още нещо, диетичната храна няма да стигне за всички.

— Струва ми се, че трябва да опитаме — възразих аз.

— Да почакаме — прекъсна ни Парсънс. — Още повече, че друг изход нямаме. А и треската може да се окаже временна реакция на организма при промяна на диетата.

И всички дружно закимаха, като си внушаваха, че той е прав.

Но на Фулертън по-добре не стана. Вебер взе кръв за анализа от животните. Там количеството на бактериите се оказа толкова високо, колкото и при Четириокия.

Вебер се заруга с най-мръсни думи:

— Трябваше да се досетя, че пробите на кръв е необходимо да се вземат всеки ден!

— Какво би се променило? — запитаПарсънс. — Единственият ни източник на калории са храстозаврите. Така че изход нямаме.

— Да се надяваме, че работата не е в бактериите, нали животните се чувствуват прекрасно. А нашият скъп Четириок приятел може да го е хванал където си пожелае.

Лицето на Вебер леко се проясни.

— Може и да сте прави.

Няколкото дни мъчителни очаквания не доведоха до нищо — Фулертън продължаваше да се намира в същото състояние.

И внезапно през една нощ изчезна.

Оливър, който бе дежурен до него, задрямал. А Парсънс, пазещ лагера, не бе чул нищо.

На сутринта тръгнахме да го търсим — в такова състояние далеко не би стигнал. Но не го открихме. Вместо това се натъкнахме на кълбо с неясна консистенция, бяло, полупрозрачно, около метър в диаметър. Лежеше на дъното на малка яма, скрито от любопитните очи, като че ли специално натикан в това място.

Внимателно го пипнахме тук-там, няколко пъти го преобърнахме, като се опитахме да разберем от какво е направен и как е успял да попадне тук. Но нали бяхме тръгнали да търсим Фулертън, оставихме кълбото на мира. Като намерим изчезналия, ще се върнем при загадъчното нещо.

Вечерта в лагера се прибрахме с празни ръце. Открихме, че треската е обхванала и животните — но какво ги тресеше, ние не знаехме. Вебер работеше над тях без почивка. Помагахме му с каквото можехме. Анализите на кръвта показваха, че съдържанието на бактериите е стигнало необикновено ниво. Аутопсии в обичайното ни разбиране не се извършваха. Вебер разрязваше телата им, поглеждаше в коремната кухина и веднага изхвърляше животните във ведрото, като дори не се опитваше да продължи с нормалните изследвания.

Гледах напрегнатото лице на Вебер в миговете, когато ръката му поднасяше трупчетата над кофата, но никой освен мен не му обръщаше никакво внимание. Момчетата изглеждаха като изцедени. Опитах се да изясня подробностите по аутопсиите, но Вебер грубо ме прекъсна.

Вечерта се запътих да легна по-рано от нормалното: в полунощ започваше дежурството ми. Не успях да затворя очи и ме събуди зловещо тропане, от което ми настръхнаха косите. Скочих на крака. Оказа се, че е тъмно и дълго трябваше да търся обувките си в мрака. А Кемпър излетя като куршум от стаята.