Читать «Обява за запознанства» онлайн - страница 63

В сряда позвъни на Керъл Харкнес:

— Днес мъжът ми ще има едно от прословутите си псевдозаседания.

— Ще изпратим Джо Пабст, един от най-добрите ни хора, да го следи — я увериха от другия край.

В четвъртък добродушният, тежко сложен Пабст докладва на шефа си:

— Този тип е голямо нещо. След работа отива с такси до „Лондонските тераси“. Там има апартамент, пренаел го е за две години от някой си Картър Фийлдс, инженер. Записал се е като Дъглас Фийлдс. Добре го е измислил. По този начин не прави нарушение, а и не предизвиква съмнение нито у колегите си, нито у близките си. Освен това инициалите са същите. На това се казва късмет. Не трябва да крие копчетата за ръкавели, украсени с монограми — Пабст заклати глава в неохотна възхита. — Съседите мислят, че е художник. Портиерът ми довери, че в апартамента има много картини с посвещения, а аз му казах, че съм там по държавни дела. Пъхнах му обичайните двадесет долара да си държи езика зад зъбите.

Тридесет и осем годишната Керъл Харкнес приличаше на някоя от шефките от рекламата на Ей Ти енд Ти. Добре ушитият й черен костюм се освежаваше единствено от златна брошка. Пепеляворусата й коса стигаше до раменете. Лешниковите й очи гледаха студено и безучастно. Беше дъщеря на нюйоркски полицай и любовта към полицейската работа беше в кръвта й.

— Излезе ли, или остана в апартамента? — попита тя.

— Излезе. Около седем. Трябваше да видиш колко беше различен. Така се беше сресал, че косата му изглеждаше истински къдрава. Пуловер по врата. Дънки. Кожено яке. Да не си помислиш, че беше облечен евтино. Дрехите му бяха като на интелектуалец с пари. Срещна се с някаква в един бар в Сохо. Симпатична. На около тридесет години. От класа. Седнах точно зад тяхната маса. Пиха по две питиета и тя каза, че трябва да си тръгва.

— Искаше да се отърве от него ли? — побърза да се осведоми Харкнес.

— В никакъв случай. Мисля, че го харесва. Симпатичен е на външен вид, а и умее да използва чара си. Определиха си среща в петък. Ще отидат да потанцуват в някакъв нощен бар в центъра.

Свъсил чело, Винс Д’Амброзио четеше протокола от аутопсията на Ерин Кели. Била яла приблизително час, преди да умре. По тялото й нямало и следа от разлагане. Дрехите й били мокри. Отначало си обясняваха тези факти с поледицата и студа през деня, когато беше намерена. Аутопсията разкри, че органите й са частично размразени. Съдебният лекар беше заключил, че тялото й е било замразено непосредствено след като е умряла.

Замразена? Но защо? Било е прекалено опасно за убиеца да се освободи от тялото веднага? Къде е била държана? Дали е умряла във вторник вечерта? Или пък е била затворена някъде и е умряла чак в четвъртък?

Възнамерявала ли е да остави торбичката с диаманти в сейфа? От онова, което знаеше, Ерин Кели е била разумна млада жена. Във всеки случай не е била от този тип хора, които ще започнат да разказват на някой непознат, че носят със себе си цяло състояние под формата на скъпоценни камъни.