Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 23

— Един, но много голям. Осигурена ли е свръзката?

— Да. Кодираното радио, вградено в челюстта ти. Може да достигне приемника на входния терминал от всяко място на планетата. През цялото време там ще има дежурен на подслушване и офицерът ще прослушва цялата комуникация. Лицето за контакт на терена ще ви осигури помощ, доколкото е възможно, преди да напуснете запечатания терминал. След това ще се прехвърли на кръстосвача „Безпощадни“, който ще стои на орбита, и също ще прослушва твоето радио. Можем да нанесем удар навсякъде по планетата максимум за единайсет минути. Пращаш сигнал, щом намериш артефакта, и космическите десантчици са при теб. Докладваш поне веднъж на ден. Местоположение, резултати и така нататък.

— В случай че ни изгърмят и ви се наложи да изпратите втори екип, нали?

— Точно така. Други въпроси?

— Един. Ще ни пожелаете ли късмет?

— Не. Не вярвам в късмета. Оправяйте се сами.

— Ей, много благодаря. Голямо сърце, няма що.

Той се обърна, закрачи тежко, излезе и затръшна вратата. Умората ме обгърна и черната потиснатост отново ме завладя. Защо правех всичко това?

За да остана жив, разбира се. Оставаха още двайсет и два дни преди да падне завесата на последното представление.

6.

По-бързото от светлината пътуване на борда на великолепния звездолет „Безпощадни“ се оказа благословено кратко. Обкръжението на военни винаги е имало упадъчен ефект върху самочувствието ми. Прекарахме един ден в яки репетиции, придружени от лоша храна, но пък спахме добре. На другия ден имаше парти без никакъв алкохол, тъй като Флотата я кара само на чай. След това, няколко часа преди срещата ни със совалката, медиците ни биха инжекции, които трябваше да симулират последствията от лечението ни от наркотика.

Мисля, че бих предпочел самото лечение. Нямаше да имам нищо против и ако бях се разминал с последното си ядене. Беше достатъчно лошо, че да ми липсва. Виж, шоковете и треперенето бяха нещо съвсем друго. Очите на всичките ми треперещи и препъващи се колеги музиканти бяха почервенели като жарава. Не смеех да се погледна в огледалото от страх пред това, което може да видя.

Стинго беше посивял, изпит и изглеждаше на сто години. За миг изпитах чувство на вина, че съм го измъкнал от спокойния пенсионерски живот. Но това чувство бързо отшумя, след като се сетих за собствените си проблеми.

— И аз ли изглеждам толкова зле като теб — попита ме Флойд прегракнало. Новопораслата му брада се чернееше върху сухата като пергамент кожа.

— Надявам се, че не — изхриптях в отговор. Мадонет се пресегна и ме потупа по треперещата ръка в изблик на нещо като майчинско чувство.

— Само тази нощ и ще мине, Джим. Ще видиш.

Не можех да й отговоря със синовни чувства, защото напоследък бях започнал стремглаво да хлътвам по нея. Надявах се, че го прикривам. Изръмжах нещо и се затътрих към челните отсеци — надявах се, че там ще мога да остана сам със собственото си нещастие. Но и това не помогна, защото в този момент високоговорителят на тавана изпращя заплашително и веднага след това избоботи гласът на адмирала: