Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 110

Разходката се оказа доста дълга и отново се уморих. Обещах си, когато всичко това свърши, ако изобщо свърши, да си дам дълга ваканция. Горе главата, Джим! Мисли положително и бъди готов да импровизираш.

Отвори се и последната врата и се озовахме в нещо, което очевидно представляваше лаборатория. Беше пълна с контролни табла, енергийни кабели, бълбукащи реторти и учени старци в бели рубашки. При появата на вожда последваха многобройни предани потупвания на здраво стиснати юмруци по гърдите. Почести, на които той отвърна с небрежен жест с полуразтворен юмрук. Те почтително се отдръпнаха, за да ни направят път към дългата лабораторна маса. Върху нея, закачен за многобройни жици и кабели, свързани с контролната апаратура, лежеше чуждият артефакт. Плеснах се по челото и се олюлях.

— Какво правите с каглеатора, кретени такива! — извиках. — Ако сте го активирали, всички сме мъртви.

— Не, не, само това не! — изкудкудяка един от учените старци и погледна уплашено към Командира, който му се усмихна саркастично.

— Всички вие сте тъпаци. Сега кажете на този външен какво сте направили — нареди той. — Той единствен знае какво може да прави това устройство.

— Благодаря ви, много ви благодаря! Разбира се, както наредите. — Бръчкавият се обърна към мен с тресящи се ръце и посочи с треперещ пръст.

— Само облъчихме с рентген устройството и картирахме веригата. Схемата е твърде сложна, както знаете. Появи се обаче… — той започна да се поти и да се оглежда печално наоколо, — появи се някаква реакция, когато се опитахме да проверим веригата.

— Реакция? Ако сте направили някаква грешка, светът загива! Покажете ми.

— Не, не голяма реакция. Просто това нещо погълна електричество от контролната ни верига. Отначало не го забелязахме, но щом видяхме какво става, веднага прекратихме теста.

— И какво точно сте видели, че става? — попита Командира с глас, който изстърга като груба пила по стомана.

— Това, сър, видяхме ето това. Някакъв вид покритие изведнъж изчезна и разкри тази кухина. И лампите. Това е всичко. Просто лампи…

Омаяни, всички се наведохме да погледнем. Да, наистина се беше появила кухина. И вътре се виждаха четири светещи топчета. Зелено, червено, оранжево и бяло.

— Какво означава това? — попита моят инквизитор и пръстите му зашаваха по кобура.

— Нищо съществено — отговорих, подсилвайки с прозявка несъществеността на цялата тази работа. — Тестовата верига просто тестира веригите на вашата тестова верига.

Посочих небрежно с пръст светещите лампички и видях, че цевта на пистолета му се насочва към мен.

— Това ми звучи като абсолютна дивотия. Истината, иначе загиваш.

Понякога има секунди, които продължават толкова дълго, че сякаш започват да граничат с вечността. Това беше един от тези случаи. Командира се беше втренчил в мен. Аз се стараех да изглеждам невинно. Учените, с увиснали ченета, гледаха него. Убийцоботът чакаше на входа, подрънкваше и изпускаше пара — сигурно му се искаше да убие нещо. Времето сякаш беше замръзнало и вечността се приближаваше.