Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 34

Безшумно се изкачих по стълбата и влязох в къщичката.

— Какво правиш тук горе? — попита ме Александър. — Мисля, че се разбрахме.

— Така е. Но ми липсваше — казах аз и го прегърнах бързо. — Освен това вече съм била тук и мога да те разведа наоколо.

Александър поклати глава, след което отиде до прозореца и погледна навън.

— Нямаме много време — каза той. — Къде ли се крият? В блюдата „Петри“?

— Не, глупчо. — Дръпнах черните завеси настрани.

Тъмната стая беше различна от преди няколко часа — капаците на ковчезите бяха отворени!

Надникнах в този на Луна. Вътре имаше спретнато изработена розово-копринена завивка поръбена по края с черна дантела, непрактична пухкава розова възглавница и черно плюшено мече.

Надгробния радирунг, който с Александър бяхме видели във фабриката за лен окачени по старият асансьор, сега украсяваха полегатите стени на къщичката на дървото. Античния свещник и калаения бокал, който Джагър беше използвал на гробището на Дулсвил при импровизираната му церемония бяха сложени на пода. Черна платнена чанта и туристическа раница бяха захвърлени в ъгъла. Точно до тях имаше една отворена кутия от Клуб „Ковчег“ пълна с амулети с кръв от смъртните посетители на клуба — единствения начин двойката да оцелее без да привлече внимание или да пие кръв от смъртните в Дулсвил. Тогава забелязах един кърваво червен на цвят съд за охлаждане. Коленичих до него и опипах с пръсти ръба на капака. Какво ли се изстудяваше вътре? Банки или бутилки с кръв? Органи за трансплантиране? Човешка глава? Поех си дълбоко въздух и започнах да повдигам капака.

— Рейвън! — каза Александър.

Почти изскочих от собствената си бледа кожа.

— Трябва да държиш вратата отворена — прошепна Александър. — Ще трябва да избутам ковчезите през нея.

— Нека ти помогна — предложих му аз.

— Ще се справя сам — каза той, винаги перфектния джентълмен. — Не искам да се нараниш.

Александър започна да затваря ковчега на Джагър, когато чухме гласове отвън.

— Това може да са Хенри и момчето Били — казах аз. — Не можем да ги пуснем тук.

— Стой тук. Аз ще им отвлека вниманието.

Скрих се в сенките и естествено любопитна продължих да изследвам тайните на тийнейджърите вампири. Пластмасова масичка беше превърната в щанд за готически гримове. Разгледах спретнато подредените розови и черни сенки за очи на Луна, сив блясък за устни и червила с цвят на кал. Отворих едно малко шишенце с лак за нокти на марката „Захарен Памук“⁶.

— И така — би ли ти харесало да станеш вампир?

Изпуснах лака за нокти и се обърнах.

Джагър облечен в бяла тениска с надпис „Ухапи ме, аз съм от Трансилвания“ и черни военни дрехи стоеше пред мен.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— Не трябва ли аз да те попитам това? — каза той. Бялата коса се спускаше покрай лицето му.

— Аз тъкмо си тръгвах…

— Мислех, че ще се радваш да ме видиш. Все пак не прекара ли последните няколко дни търсейки ме?

Отстъпих назад и отклоних поглед от разноцветните му хипнотични очи. Не исках отново да се окажа на Дулсвилското гробище с него.

— Луна твърдеше, че е видяла отражението ти в огледалата на „Къщата на смеха“ — каза той приближавайки се.