Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 24

Стоях в абсолютна тъмнина. Не можех да видя по далеч от носа си.

— Александър! Измъкни ме от тук! — крещях аз.

Удрях по вратата.

— Александър! Аз съм в асансьора!

Опипах цялото табло, усилено опитвайки се да намеря бутон, който да натисна. Повърхността беше гладка. Опипвах отсрещната стена и открих нещо, което сметнах за лост. Опитах се да го дръпна, но не помръдна.

Обикновено тъмнината ми носеше успокоение и намирах утеха в плътно затворени пространства. Но сега бях в капан.

Умът ми започна да мисли за бедните души, които бяха срещнали съдбата си в асансьора на фабриката Синклеър. Представих си кървавите нокти останали забити във вътрешната част на вратата с десетилетния, служещи за гробница на младите вандали.

Имах чувството, че ще си остана затворена тук завинаги.

Чух скърцането на въжетата. Тежки стъпки отекнаха по дъските над мен.

— Александър! Измъкни ме от тук! Веднага!

Почудих се дали въжетата след толкова време все още бяха непокътнати; и ако не, то асансьора можеше всеки момент да полети надолу към недрата на мазето.

Дори ми се стори, че чух писъците на призраците — докато не осъзнах, че писъците идваха от моята уста.

Изведнъж вратата се отвори и едва успях да зърна свръх широките черни панталони и военни кубинки застанали пред мен. Очите ми се присвиха, опитвайки се да привикнат към лунната светлина нахлуваща от непокрития прозорец на коридора.

Стоях в средата на мърсотия с овална форма, предната част на овалната фигурата беше поразвалена, сякаш нещо тежко беше влачено през нея.

Александър ме издърпа навън преди вратата да се затвори отново.

Притиснах го с малкото останала сила в мен.

— Ти ми спаси живота.

— Едва ли. Но си мисля, че откри нещо.

Стояхме на разстояние и изучавахме съдържанието на асансьора. Надгробен радирунг² запълваше стените. В ъгъла имаше античен свещник и калаен бокал.

— Джагър имаше същите надписи в апартамента на Клуб „Ковчег“! — възкликнах аз ентусиазирано. — Липсва само ковчега.

— Трябва много набързо да си е тръгнал.

— Защо ще си тръгва? Джагър може да остане скрит за няколко вечности на място като това. И този асансьор лесно би побрал два ковчега.

— Сигурно се е почувствал застрашен.

— Заради историята с призраците?

— Този стар асансьор вече не е в движение — увери ме Александър.

— Тогава какво би могло да заплашва Джагър? — почудих се аз.

Докато Александър разучаваше асансьора, аз се опитах да се успокоя и да претърся коридора за някакви дири. До кутиите забелязах нещо сребърно да проблясва на лунната светлина.

— Какво ли прави това тук? — попитах аз, държейки устройство за гараж в ръката си.

Александър се приближи и разгледа откритието ми.

В този момент, на прозореца точно зад него се показа един призрачен, привлекателен тийнейджър с бяла коса, краищата на която бяха боядисани в кърваво червено. Очите му, едното синьо, а другото зелено, се взираха през мен.

— Джагър! — прошепнах аз.

— Знам — отговори ми Александър, многократно натискайки копчето на устройството.