Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 2

— Може би не си… — започна Александър и постави ръка над чашата.

Чувствах се замаяна. Мъглата се сгъсти около нас. Едва виждах силуета на Александър, докато оставяше бокала на ковчега и се върна до мен. С белите си ръкавици, нежно вдигна черния воал от лицето ми.

Сега можех да виждам ясно. Само аз не бях сигурна какво виждах. Вместо обикновено дългата черна коса на Александър, забелязах светла коса показваща се изпод погребалната му шапка.

Ахнах. Не може да бъде!

— Джагър — възкликнах аз, вцепенена.

Но когато погледнах в очите му, не видях синьото и зеленото око на съперника на Александър, които веднъж ме хипнотизираха в беседката на Имението. Не бяха тъмните чувствени очи, в които бях влюбена. Тези зелени хипнотизиращи очи познавах откакто се помня.

— Тревър! — обявих аз, думите едва излизаха от устните ми.

Врага ми от детинство се усмихна лукаво, два остри като бръснач кучешки зъби се показваха изпод устните му.

Отстъпих назад.

Едва снощи бях на дулсвилския пролетен панаир, където Александър и аз се опитахме да предупредим Тревър за близначката на Джагър, Луна, която търсеше да забие новите си зъби във врата на футболния сноб. Джагър искаше да отмъсти на Александър, защото не бе превърнал Луна във вампир и сега, когато друг вампир вече я бе превърнал, нечестивите младежи бяха отново в Дулсвил, за да й намерят партньор за цял живот. Но Тревър не обърна внимание на предупреждението ни. Когато Александър и аз излязохме от Къщата на Смеха и претърсихме панаира, Тревър го нямаше.

Едва сега врага ми ме бе намерил.

Опитах се да избягам, но Тревър грабна ръката ми, докато се дърпах.

— Хванах те, Чудовищно Момиче. Завинаги — облиза устните си и се наклони към врата ми.

Огледах се наоколо за нещо, което да ми помогне да избягам. Но когато достигнах до свещника се почувствах замаяна. Внезапно устните на Тревър бяха на врата ми.

— Махни се! — извиках аз. — Пусни ме!

Придърпа ме към себе си със силата на цял футболен отбор. Затъкнах крака си помежду ни и с цялата ми сила успях да го избутам.

Тревър залитна назад и улови ръката ми. Опита се да ме издърпа по-близо, но аз го ухапах по ръката. Освободих се, докато той стоеше самоуверено и се усмихваше лукаво. Кръв започна да се стича от устните му.

Хванах врата си. Дланта ми почувства топлина и влага. Изпъшках. Когато погледнах ръката си, тя бе покрита с кръв.

— Не! — извиках аз.

Точно тогава видях объркания Александър, също носещ сив погребален костюм, да тича по гробищната пътека. Обърнах се към Тревър, който просто стоеше и се усмихваше.

— Не ти! Не и за вечността! — изкрещях.

Седнах, крещях толкова силно, че гърлото ме заболя.

Отворих очи в тъмнината. Едва дишах. Къде се намирах? В ковчег? Гробница? Празен гроб?

Мека материя покриваше краката ми, но очите ми не можеха да се приспособят към заобикалящото ме. Въобразих си, че трябва да съм увита в погребално покривало.