Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 64

— Какво правеше с кучетата? — попита. — В църквата, когато им махаше с ръце.

— О… — Аларик доби засрамен вид. — Научих някои неща оттук-оттам. Има магия, която ми показа един планинец, с която се гони дявола. Реших, че може да подейства.

— Има още много да учиш — подхвърли Деймън.

— Очевидно — процеди Аларик сковано, сетне се намръщи. — Всъщност това го осъзнах още щом дойдох тук. Вашият директор Брайън Нюкасъл беше чувал за мен. Знаеше за проучванията ми. Когато Танър бил убит и доктор Файнбърг не открил никаква кръв в трупа му и забелязал раните от зъби по шията му… ами, той ми се обади. Реших, че това може да е големият пробив за мен — в случай, че вампирът все още е в областта. Единственият проблем беше, че след като пристигнах тук, осъзнах, че те очакват от мен да се погрижа за вампира. Не знаеха, че до този момент бях имал работа само с жертви. И… ами може би бях прекалено самоуверен. Но направих всичко възможно, за да оправдая доверието им…

— Ти ги заблуди — обвини го Елена. — Тъкмо това правеше, когато те чух да ги убеждаваш в къщата си, че ще намериш предполагаемото ни леговище и тъй нататък. Ти просто импровизираше.

— Е, не съвсем — оправда се Аларик. — Теоретично погледнато, аз съм експерт. — В следващия миг осъзна казаното от Елена. — Какво искаш да кажеш с това, че си ме чула да говоря с тях?

— Докато ти търсеше леговището ни, тя спеше на твоя таван — осведоми го Деймън сухо.

Аларик отвори уста, после отново я затвори.

— Това, което искам да зная, е как Мередит се вписва във всичко това — намеси се Стефан. По лицето му нямаше и следа от усмивка.

Мередит, която през цялото време, докато траеше разговора, гледаше замислено купчината листове върху бюрото на Аларик, вдигна глава. Заговори равнодушно, без следа от някакви чувства.

— Виждате ли, аз го познах. Отначало не можах да си спомня къде съм го виждала, защото оттогава минаха почти три години. После се сетих, че беше в болницата, където бе настанен дядо ми. Това, което казах на онези мъже, беше истина, Стефан. Дядо ми беше нападнат от вампир.

Настъпи кратка тишина, после Мередит продължи:

— Случило се е отдавна, преди да се родя. Той не бил много наранен, но така и не могъл да се оправи. Станал… ами нещо като Вики, само че бил по-буен. До такава степен, че близките ми се опасявали, че може да нарани себе си или някой друг. Така че го отвели в болница, на място, където се надявали, че ще е в безопасност.

— В клиника за душевноболни — уточни Елена. Прониза я симпатия към тъмнокосото момиче. — О, Мередит! Защо не ни каза нищо? Трябваше да споделиш с нас.

— Зная. Трябваше… но не можах. Семейството пазеше тайната толкова дълго… или поне се опитваше. От това, което разбрах от дневника на Каролайн, тя очевидно е чула. Истината е, че никой не повярва на разказите на дядо за вампира. Просто решиха, че е поредната му халюцинация, той постоянно ги имаше. Дори и аз не вярвах на тези истории… докато не се появи Стефан. И тогава… не зная как, но започнах да сглобявам парчетата от мозайката. Но не повярвах наистина, докато ти не се върна, Елена.