Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 62

Бащата на Каролайн я поведе към колата, като мърмореше, че всичко е било грешка и никой не е взел цялата работа прекалено насериозно.

Когато и последната кола напусна паркинга, Елена изтича към Стефан.

— Добре ли си? Много лошо ли те нараниха?

Той се отдръпна от Аларик, който го подкрепяше с ръка.

— Някой ме удари отзад, докато говорех с Каролайн. Ще се оправя. — Стрелна с поглед Аларик. — Благодаря. Защо?

— Той е на наша страна — намеси се Бони. — Казах ти. О, Стефан, наистина ли си добре? Имах чувството, че всеки миг ще припадна. Те не го мислеха наистина. Искам да кажа, че не биха могли сериозно да…

— Сериозно или не, не мисля, че трябва да оставаме тук — обади се Мередит. — Стефан наистина ли трябва да отиде в болница?

— Не — рече той, докато Елена оглеждаше тревожно раната на главата му. — Просто се нуждая от почивка. Някъде, където просто да поседна.

— Ключовете от училището са у мен. Да отидем в кабинета по история — предложи Аларик.

Бони се озърна неспокойно към сенките.

— И вълкът ли ще дойде? — попита тя и подскочи, когато сянката се уголеми и се превърна в Деймън.

— Какъв вълк? — попита той.

Стефан се извърна леко и трепна.

— Благодаря ти — каза с равен глас. И докато вървяха към училището, погледът му се задържа върху брат му. В него се четеше нещо като недоумение.

В коридора Елена го дръпна настрани.

— Стефан, защо не си забелязал, че идват зад теб? Защо си толкова слаб?

Стефан поклати леко глава, а тя додаде:

— Кога се храни за последен път? Стефан, кога? Винаги си намираш някакво извинение, когато съм наблизо. Какво се опитваш да направиш със себе си?

— Добре съм — отвърна той. — Не те лъжа, Елена. По-късно ще отида на лов.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

В този миг не й хрумна, че той не уточни кога ще е това „по-късно“. Тя го последва надолу по коридора.

През нощта кабинетът по история се стори различен на Елена. Имаше някаква странна атмосфера, сякаш светлините бяха прекалено ярки. В момента всички ученически чинове бяха отдръпнати, а до бюрото на Аларик бяха издърпани пет стола. Аларик, който тъкмо довършваше разместването, поведе Стефан към едно кресло.

— Добре, настанявайте се.

Но те само го гледаха. След миг Бони се отпусна на най-близкия стол, но Елена остана права до Стефан, Деймън се задържа на половината път между бюрото й вратата, а Мередит избута някакви листове в средата на бюрото и приседна в единия му край.

Аларик, който бе свалил маската на учител, се настани на един от ученическите столове.

— Е? — рече.

— Е? — повтори Елена.

Всички се спогледаха. Елена извади марля от аптечката за първа помощ, която пътьом бе грабнала от лавицата до вратата, и започна да попива кръвта по главата на Стефан.

— Мисля, че е време за обяснения каза тя.

— Добре. Да. Ами явно сте се досетили, че аз не съм учител по история…

— Още през първите пет минути — обади се Стефан. Гласът му бе тих и застрашителен и Елена осъзна сепнато, че й напомня на Деймън. — И така, кой си ти?

Аларик направи извинителен жест и отвърна почти стеснително: