Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 33

Мередит оповести появата им, като не спираше да повтаря:

— Сега не викай, не викай. — Избута нетърпеливо Бони през прага.

— Какво ти става? Какво правиш? — ахна Бони. — Пусни ме. Имаш ли представа какво ми струваше да накарам мама да ми разреши да изляза тази вечер? Искаше да ме заведе в болницата в Роуаноук.

Мередит затвори вратата с крак.

— Добре — каза на Бони. — Сега ще видиш нещо, което ще… ами ще бъде шок. Но не бива да крещиш, разбираш ли? Ще те пусна, ако ми обещаеш.

— Тук е толкова тъмно, че не виждам почти нищо, а ти ме плашиш. Какво ти става, Мередит? О, добре, обещавам, но за какво говориш…

— Елена — каза Мередит.

Елена се подчини на поканата и пристъпи напред.

Реакцията на Бони не беше каквато очакваха. Тя се намръщи и се наведе напред, взирайки се в мъждивата светлина на стаята. Ахна, щом видя Елена. Но после, когато се втренчи в лицето й, плесна с ръце и нададе радостен вик.

— Знаех си! Знаех си, че всички грешат! Въпреки че ти, Мередит — двамата със Стефан бяхте сигурни, че Елена се е удавила. Но аз знаех, че грешите! О, Елена, толкова ми липсваше! Всички ще бъдат толкова…

— Тихо, Бони! Тихо! — изшътка Мередит настойчиво. Казах ти да не крещиш. Слушай, глупаче, смяташ ли, че ако Елена наистина беше добре, щеше да е тук по никое време, без никой да знае?

— Но тя е добре, погледни я. Ето я там. Това си ти, нали, Елена? — Бони понечи да тръгне към нея, но Мередит отново я сграбчи.

— Да, аз съм. — Елена имаше странното чувство, че се е озовала насред сюрреалистична комедия, може би някоя, написана от Кафка, само че без да си знае репликите. Не знаеше какво да каже на Бони, която я гледаше в захлас.

— Аз съм, но… Не съм съвсем добре — изрече тя неловко и отново седна.

Мередит побутна Бони да се настани на леглото.

— Защо сте толкова тайнствени? Тя е тук, но не е съвсем наред. Какво означава това?

Елена не знаеше да плаче ли, или да се смее.

— Виж, Бони… о, не зная как да го кажа. Бони, твоята баба медиум говорила ли ти е никога за вампирите?

Настъпи тишина — с нож да я режеш, толкова бе гъста. Минутите се нижеха бавно. Невероятно, но факт — очите на Бони се разшириха още повече; сетне погледът й се плъзна към Мередит. Изтекоха още няколко минути в мълчание, после Бони запристъпва към вратата.

— Ъ, вижте, момичета — заговори тихо, — всичко това става все по-откачено. Искам да кажа, наистина, наистина, наистина…

Елена отчаяно затърси подходящите думи.

— Можеш да видиш зъбите ми — каза накрая. Отдръпна назад горната си устна и посочи с пръст кучешките си зъби. Усети издължената им и изострена форма, сякаш котка бе протегнала лениво ноктите си.

Мередит приближи, погледна ги, сетне побърза да се извърне.

— Разбрах — рече тя, но в тона й не се долавяше задоволство от собственото й прозрение. — Бони, погледни — обърна се към другото момиче.

У Бони не бе останала и следа от предишното въодушевление и възторг. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да повърне.

— Не. Не искам.

— Трябва. Трябва да повярваш, иначе доникъде няма да стигнем. — Мередит хвана съпротивляващата се Бони, която не искаше да помръдне, и я бутна напред. — Отвори очи, малка тъпачке. Ти си тази, която си припада по всички онези свръхестествени глупости.