Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 32
Л. Дж. Смит
— Кой е? — попита момичето.
Елена отново потропа по стъклото на прозореца.
Мередит се извърна рязко към прозореца. Дишаше бързо.
— Пусни ме — рече Елена, без да знае дали приятелката й я чува, затова устните й произнесоха думите ясно и отчетливо. — Отвори прозореца.
Задъхана, Мередит се озърна, сякаш очакваше някой да й се притече на помощ. Когато никой не се появи, приближи прозореца, сякаш той беше опасно животно. Но не го отвори.
— Пусни ме вътре — повтори Елена. Сетне додаде нетърпеливо: — Ако не си искала да дойда, защо си уреди среща с мен?
Видя промяната у Мередит — раменете й видимо се отпуснаха. С нетипично за нея неловки пръсти Мередит отвори прозореца и се отдръпна назад.
— Сега ме покани да вляза вътре. В противен случай не мога.
— Влез… — Гласът на момичето пресекна и тя отново опита. — Влез — рече този път по-уверено. — Трябва да си ти — добави тя, когато Елена потръпна и се повдигна, за да се прехвърли през перваза на прозореца, разтривайки схванатите си пръсти. — Никой друг не заповядва по този начин.
— Аз съм — Елена спря да движи скованите си пръсти и се взря в очите на приятелката си. — Наистина съм аз, Мередит — рече.
Девойката кимна и преглътна. Точно в този миг Елена най-много искаше тя да я прегърне. Но Мередит, която никога не си бе падала по излиянията и прегръдките, се отдалечи бавно към леглото и отново приседна на него.
— Седни — изрече с престорено спокоен глас.
Елена придърпа стола пред бюрото и несъзнателно зае позата на Мередит от преди малко — опря лакти върху коленете си и сведе глава. После я вдигна.
— Откъде знаеш? — попита тя.
— Аз… — Мередит се взря в нея за миг, сетне се окопити. — Ами ти — тялото ти, разбира се, така и не беше открито. Това бе странно. А и нападенията над стареца, Вики и Танър — и Стефан и някои дреболии, които свързах — но не знаех. Не и със сигурност. Не и до този момент — додаде шепнешком.
— Е, значи е било попадение на сляпо — кимна Елена. Опитваше се да се държи нормално, но какво нормално имаше в тази ситуация? Мередит едва се осмеляваше да я погледне. Поведението й накара Елена да се почувства още по-самотна, много по-самотна, отколкото през целия си живот досега.
На долния етаж иззвъня звънец. Елена го чу, но изглежда не и някогашната й приятелка.
— Кой може да е? — попита. — Някой звъни на вратата.
— Помолих Бони да дойде към седем, ако майка й я пусне. Вероятно е тя. Ще отида да видя. — Мередит изглеждаше изключително нетърпелива да се махне.
— Почакай.
— Не… О, искаш да кажеш, че трябва да й го съобщя внимателно. — Момичето огледа още веднъж несигурно стаята, а Елена включи нощната лампа до леглото.
— Изгаси голямата лампа. Очите ме болят от светлината — рече тя тихо.
Когато Мередит го направи, стаята потъна в полумрак, така че тя можеше да се скрие в сенките.
Обгърна с ръце тялото си и застана в ъгъла, докато чакаше Мередит да се върне с Бони. Може би идеята да замеси Мередит и Бони не беше чак толкова добра. Ако спокойната и невъзмутима Мередит не можеше да я приеме, дали Бони щеше да го стори?