Читать «Мечтаят ли роботите за електроовце?» онлайн - страница 8

2

В една необитаема стая на огромна, пуста, полуразрушена сграда ревеше с пълна мощ самотен телевизор.

Тези руини, които сега не принадлежаха никому, преди Последната Световна Война бяха един добре поддържан и процъфтяващ многоетажен дом. Тук бяха покрайнините на Сан Франциско, до града се стигаше бързо с монорелсовия експрес. В онези времена целият полуостров кипеше от живот като дърво, по което са накацали птички, но сега една част от грижливите обитатели бяха измрели, а останалите — емигрирали на колониалните планети. Първото в значително по-голяма степен — защото войната се оказа скъпо струваща, независимо от смелите предсказания на Пентагона и неговият самодоволен научен васал — корпорацията Ранд, която, между другото, се разполагаше недалеч от това място. Но подобно на обитателите на сградата, корпорацията също се бе преместила другаде. Никой не тъгуваше по нея.

Вече никой не помнеше защо бе започнала войната и кой бе победил, ако въобще имаше победител. Радиоактивният прах, който в края на краищата бе заразил цялата планета, сякаш се бе появил от нищото и нито един от тогавашните врагове не бе възнамерявал да го използва. Първите му жертви, колкото и странно да бе това, бяха совите. В началото всичко това изглеждаше почти забавно — по улиците и дворовете се въргаляха тези пухкави, дебели, бели птици. Обикновено напускаха гнездата си едва след падането на здрача и затова рядко попадаха пред очите на хората. През средните векове по време на чумните епидемии по същия начин измирали плъховете. Но тази чума се беше спуснала отгоре.

Съдбата на совите беше последвана и от други птици, но дотогава загадката вече беше решена. Колонизационната програма, която преди войната се намираше едва в зародиш сега, когато слънцето веч не сияеше над Земята, бе разгърната с пълна сила. В тази връзка бе модифицирано и подготвено за работа на планети с враждебна за човека среда едно от оръжията на войната — Синтетичният борец за свобода. Това беше хуманоиден робот, или иначе казано органичен андроид, върху когото се възлагаха големи надежди в осъществяването на колонизационната програма. Според закона на ООН, всеки емигрант имаше право да притежава един андроид от различните разновидности, по свой избор. В началото на деветдесетте години тези разновидности бяха станали толкова многобройни, че надминаваха всякакви човешки представи, подобно на разнообразието от автомобили в Америка през шейсетте години.

Това беше главният стимул на емиграцията — слугата-андроид в ролята на морков, а радиацията — на стържен. Световната организация бе направила всичко за да улесни емиграцията, а да останеш бе не само трудно, но понякога невъзможно. Да се забавиш с решението, би могло да означава някой ден да те обявят за биологически неприемлив, за заплаха за чистотата на човешката раса. А веднъж поставят ли ти етикета „особен“, дори ако приемеш доброволната стерилизация, това щеше да означава, че вече си извън историята. Че си извън човечеството. И въпреки това, имаше и такива, които отказваха да емигрират. Това се струваше необяснимо и нелогично дори на хората, които се занимаваха с този проблем. Може би за тях Земята, колкото и променена да бе, си оставаше единственото близко място. Или пък се надяваха, че някой ден ужасното радиоактивно покривало над главите им ще се разсее. Във всеки случай тези, които оставаха не бяха малко, повечето от тях се струпваха в градските райони, където можеха да усещат физическото присъствие на другия и да намират в това поддръжка. Това, в общи линии бяха относително нормалните индивиди. Но освен тях, в пустеещите предградия се събираха да живеят и доста странни типове.