Читать «В царството на Мрачния» онлайн - страница 140

— Генерале, и аз съм щастлив да ви видя — каза Гранди.

— Когато този младеж се върна в лагера, наредих незабавно първа и трета да тръгнат в поход.

— Виждам, че не ви е допаднал моят план за шестдесет мъже в лодка, сър? — обади се Серван.

— Планът не е лош, ако исках да разделя силите си. Но като разбрах, че съм изпратил двама членове на кралската фамилия насред салматерски рейд… Не исках да обяснявам на бащите ви, особено на вашия, ваше височество, защо съм причинил гибелта на синовете им. Разузнаването ни подведе. Мислех, че ви изпращам максимално далече от конфликта, а ви натиках право в ръцете на салматерците.

— Предполагам, че ще спрат да изпращат отряди, щом разберат, че защитаваме Оласко, сякаш е изконна ролдемска територия.

— Генерале, пленихте ли командира им? — попита Гранди.

— Така мисля. Огледайте.

Пленниците бяха насядали на пясъка.

Гранди ги огледа един по един и посочи.

— Този.

Генералът махна да го доведат.

— Този мъж изби двадесет души — каза младият принц.

— Те бяха дезертьори! — извика пленникът.

— Тогава трябваше да ги оставите на ролдемското правосъдие — Гранди се обърна към генерала. — Обесете го.

— Аз съм военнопленник! — изкрещя капитанът, докато двама войници му извиваха ръцете.

— Не носиш униформа — отвърна генералът. — Според мен си обикновен бандит. Щом Негово височество нарежда да те обесим, ще те обесим — генералът кимна на сержант Валенски и той и няколко войници поведоха капитана към дърветата.

— Ами останалите?

— Пуснете ги — нареди принцът. — Нека оповестят, че Ролдем смята тези острови за свои, колкото и земята под замъка на баща ми. Оласко е част от Ролдем и ще го защитаваме. Ще накарам баща ми да попълни първа и трета и да разположи пълен гарнизон в Опардум. Трябва да спрем тези нападения.

Генералът се усмихна леко и заповяда:

— Отведете пленниците до лодките им и ги пуснете да се приберат.

Серван се приближи до братовчед си.

— Това беше… впечатляващо.

— Да — съгласи се Джоми и добави, — ваше височество.

Младият принц сякаш беше пораснал с няколко години от вчера.

— Мисля, че е време да се прибираме — каза Гранди, обърна се и тръгна след генерала. След кратко колебание останалите го последваха.

Миранда дойде в съзнание и откри, че вече не е вързана. Стана и си пое въздух. Можеше да диша без болки, а усещането, което бе замъглявало съзнанието й, бе изчезнало.

Огледа се. Вече не беше в предишната стая, а в нещо наподобяващо шатра. Въпреки това стените бяха твърди и гладки като камък.

Пред нея се появи дасат с черна роба и златен кръг на гърдите. Можеше да види през него и разбра, че е само образ. Напрегна се и откри, че магията й работи, но по някакъв странен начин.

— Вече си в съзнание — образът говореше на дасатски, но тя го разбираше. — Тук си от три дни. Погрижихме се да можеш да ядеш, пиеш и дишаш нормално. Оставихме те да си възвърнеш способностите… до известна степен.

Миранда опита да се пренесе в Събранието. Това беше едно от най-силните й умения, но не се получи нищо.

— Потрудихме се малко. Способностите ти работят само в границите на това помещение — продължи образът на дасата. — Съществото, което те доведе, каза, че си могъщ магьосник и можем да научим много от теб. Наблюдаваме ви отдавна, цуранска жено. Воините ви са като деца, но се боим от онези с черните роби.