Читать «В царството на Мрачния» онлайн - страница 135

Миранда дойде в съзнание и усети, че крайниците й отново са вързани. Намираше се в нещо като спалня, а въжетата бяха стегнати за таблата на леглото. Един дасат седеше на стол до нея и я гледаше с черни студени очи.

— Разбираш ли ме? — попита той. Мозъкът на Миранда не разбираше самите думи, но осъзнаваше значението им. Очевидно съществото използваше някаква магия.

— Да — отвърна тя едва-едва. Гърлото й беше пресъхнало, устните й се бяха напукали. — Може ли малко вода? — беше твърде изтощена, за да се бори. Всичко я болеше. Колкото и да се опитваше, не можеше да се съсредоточи и да намери някаква магическа енергия в себе си. Самата магия на това място беше неземна и нямаше как да я овладее.

Дасатът носеше черна роба с червена мъртвешка глава и лилава украса по ръбовете. Качулката беше смъкната и Миранда виждаше лицето му.

Нямаше представа как трябва да изглеждат тези същества. Огледа чертите и установи, че не са много по-различни от хората. Очите, носът и устата бяха където трябва. Брадичката и скулите бяха по-издължени, но с изключение на сивкавата кожа не изглеждаха толкова неземни. Приличаха повече на нея, отколкото магьосниците Чо-джа от Чакахал например. Но тя знаеше, че Чо-джа всъщност са много по-близки до нея от тези същества.

— Варен каза, че си опасна — проговори дасатът. Миранда отново по-скоро почувства думите му, отколкото ги чу. — Няма да те подценя — надвеси се над нея. — Ще те проучим, защото ако си опасна и има още като теб, трябва да сме готови да ви се противопоставим. По волята на Мрачния ще отнемем вашия свят.

Дасатът излезе и затвори вратата. Миранда се замисли. Най-лошите страхове на Пъг се бяха сбъднали. Дасатите се готвеха за инвазия. Ако не на Мидкемия, то на Келеуан — и със сигурност нямаше да спрат само с това. Опита да се огледа. Намираше се в стая без прозорци. На стената гореше факла и с изключение на леглото и столчето нямаше никакви мебели.

Беше вързана стегнато. Всеки път, когато опиташе да започне някакво заклинание, главата й изтръпваше, сякаш нещо блокираше способностите й. Може би я бяха упоили.

Зачуди се каква е причината за загуба на концентрация и след малко припадна отново.

Джоми лежеше сред дърветата на север от лагера и наблюдаваше. Часовете се точеха едва-едва. Постовете бяха нащрек и покриваха широк периметър, така че нямаше как да се види какво става около огньовете. Мъжете говореха доста високо и явно не се притесняваха чак толкова от това да бъдат открити.

Годфри, скрит зад едно дърво наблизо, почти не се различаваше в спускащия се мрак.

Джоми подсмръкна — носът му бе почнал да тече. През деня беше топло и задушно, но вечер ставаше доста хладно. Зачуди се как ли се справя Гранди.

— Защо въобще всички сме тук? — прошепна на себе си. Откакто бе срещнал Тад и Зейн, бе осиновен от това странно семейство, което предлагаше изпълнен с авантюри живот. Магьосници, живеещи на странен остров, преследване на убийци, обикаляне на света. Обаче някои от нещата, които го караха да прави, му се струваха безсмислени.