Читать «Корабокрушенецът от „Цинтия“» онлайн - страница 112

Така установиха, че тя, се проточваше в тази посока като

——

1 Кубрик (хол.) — общо жилищно помещение за моряците на кораба. — Б. пр.

дълга линия — толкова дълга, че след като вървяха повече от половин час, все още не можеха да видят края й. Успокоени от проверката, че леденото поле, върху което бе разположен складът им за храна, е огромно, те тръгнаха по обратния път.

Когато изминаха почти половината от разстоянието, което ги отделяше от склада, огромното ледено поле отново потрепера, след което се разнесе силен грохот, пукот и оглушителен трясък от сблъсък на ледени блокове. Двамата мъже не се обезпокоиха особено, но ускориха крачка, нетърпеливи да видят да не би ударът да имаше опасни последствия за „Аляска“.

Стигнаха до временния склад, после до малкия залив, където се бе приютил корабът им.

Ерик и мастер Херсебум потъркаха очи и се питаха дали не сънуват: „Аляска“ беше изчезнал!…

Първата им мисъл бе, че корабът е потънал. И това беше съвсем естествено след всичко, което бяха преживели тази вечер.

Почти веднага обаче и двамата бяха поразени от факта, че наоколо не се виждаше никаква останка от кораба, а и малкият залив изглеждаше съвсем различен от преди слизането им на леда. Нямаше я стената от дрейфуващи ледове, които бурята беше натрупала в продължение на няколко часа и които бяха оградили кораба им. Напротив, бреговете на залива сякаш бяха гладко изрязани, като че ли леденото поле се беше освободило от всички прилепили се преди това към него плаващи ледове и беше добило старите си очертания.

Почти в същия миг мастер Херсебум забеляза едно обстоятелство, което не му бе направило впечатление, докато обикаляха леденото поле във всички посоки, но което му се стори много показателно сега, когато отново бяха стигнали мястото, откъдето бяха тръгнали: вятърът беше сменил посоката си и духаше откъм запад.

Не беше ли възможно, сменявайки посоката си, бурята просто да бе избутала в дъното на залива плаващите ледове, които бяха притиснали от всички страни „Аляска“?

Естествено това беше напълно възможно. Оставаше да проверят дали е вярно.

Без да се бави, Ерик се отправи към дъното на залива, последван от мастер Херсебум.

Вървяха дълго — изминаха около четири-пет километра. Никъде не видяха полепнали по брега на леденото поле дрейфуващи ледове; яростните вълни се разбиваха о него като в нисък песъчлив бряг, а краят на залива все още не се виждаше и — което беше още по-странно — издаденият напред висок нос, който го заграждаше преди това на юг, беше изчезнал.

Най-после Ерик се спря. Вече всичко му се беше изяснило. Той хвана ръката на мастер Херсебум и я стисна в своите.

— Татко — каза му сериозно, — вие сте човек, на когото може да се казва истината!… Е, добре, истината е, че огромното ледено поле се е разцепило, откъснало се е от стената от ледени късове, която бе обградила „Аляска“, и ние двамата се намираме върху леден остров, дълъг няколко километра и широк неколкостотин метра, който бурята носи по водата накъдето си иска!