Читать «В опасност» онлайн - страница 63

Избухването й сякаш разтърсва кухнята.

— И аз няма да бъда — заявява той тихо и студено. — Няма да ме използваш за потвърждение, че си все още желана. Запази го за терапевта си.

— Ти да потвърждаваш? — изфучава тя, загръщайки по-плътно пеньоара си. — Мисля, че е обратното. Смятам, че аз щях да потвърдя — тя сяда изправена на стола, свежда поглед, започва да примигва, за да задържи сълзите.

Настъпва дълго мълчание, докато тя се бори да се овладее.

После промълвява:

— Съжалявам — избърсва очите си. — Не беше честно и съжалявам. Не исках да кажа това.

— Говори с мен — подканя я Уин.

— Ако си беше направил труда да вникнеш в това малко по-изчерпателно — възвръща си тя присъствието на духа и остротата, — можеше да откриеш, че не използвам гаража. Не съм паркирала колата си там от месеци. Някой друг го използва. Или използваше. Не съм стъпвала там.

— Кой?

— Тоби.

— Тоби? — яростно повтаря той озадачен. — Позволявала си на този безмозъчен идиот да живее в твоя имот? Боже!

— Май ревнуваш — тя се усмихва и пуши.

— А ти май смяташ, че дължиш на Хюбър…

Мислите му са объркани, едва не започва да пръска слюнки.

— Няма значение.

— Има!

— Попита дали Тоби може да живее там, докато работи като мой помощник. За да го махне от дома си.

Уин си мисли за стодоларовите банкноти в джоба на Баптиста, тубата с бензин, парцалите. Мисли си за липсващия ключ, принудил Ламонт да заобиколи откъм задната част на къщата, където е тъмно и залесено, за да извади резервния от кутията. Мисли си за увлечението на Тоби по наркотиците, сеща се за наркообвиненията към Баптиста и скорошното му посещение в съда за непълнолетни.

— Нека те питам нещо — проговаря накрая, — знаеш ли някаква причина Хюбър да иска смъртта ти?

Ламонт запалва друга цигара, гласът й подрезгавява от дима. Спряла е с мартинитата, налива си чаша бяло вино.

Тя се взира в него, изпраща му сигнали, наблюдава как я гледа, чака очите му да намерят нейните. Господи, той е най-хубавият мъжки екземпляр, който някога е виждала! Черни, изгладени с ръб панталони, бяла памучна риза с отворена яка, гладка мургава кожа, черна като гарванова перушина коса и очи, променливи като времето. Припомня си, че е леко пияна, чуди се какво ли би било… тогава сама се възпира. Уин не продумва. Тя не може да каже какво мисли.

— Знам, че не ме уважаваш — изрича през цигарения дим.

— Жал ми е за теб.

— Разбира се! — тя чувства как надигащата се омраза стиска сърцето й. — Ти и такива като теб взимат всичко от нас и после ни отблъсват встрани. Превръщат ни в боклук и после се отнасят към нас като към боклук. Запази съжалението си за своите приятелки курви и неудачници:

— Жал ми е за теб, защото си празна.

Тя се засмива, но смехът й звучи кухо.

Празна. Иска й се отново да заплаче, не разбира какво става с нея — в един момент се владее, а в другия се разпада.

— Търсиш нещо, с което да запълниш голямата си празнота, Моник. Най-хубавото от всичко. Власт. Слава. Още власт. Красота. Всеки мъж, когото поискаш. Всичко това е толкова крехко. Подобно на всичките ти стъкларии. Най-малкото нараняване или разочарование — и всичко се натрошава.