Читать «Нежност в ковчег» онлайн - страница 46

— Готино! Е, как оцелявате? Връзки с касапина? — пошегувах се аз, сещайки се за разговора ни с Тревър.

— От къде разбра? — попита той изненадано. — Познаваме и семейство с връзки в банките за кръв.

— Ъ… просто предполагах — отговорих аз. — Родителите ми също бяха хипита. Те не биха яли нищо с очни ябълки. Но те замениха хипи дрехите и чанти за костюми Армани и куфарчета, и сега карат БМВ-тата си по пътя за работа.

— Изглежда родителите ни ще станат големи приятели.

— Точно като нас.

Александър хвана ръката ми отново.

— Понякога се чудя какво ли ще е ако ме промениш. Ще стоим цяла нощ, летейки в нощта, и свързани завинаги.

— Представял съм си какво ще е, ако се бях родил като теб. Щяхме да ходим заедно на училище, да лежим под слънцето, да си правим пикници в парка. Щях да видя отражението си в огледалото заедно с твоето. Щях да напълня стаята си с снимки на нас на плажа.

— Споделяме еднакви мечти.

— Ти си човек, който иска да е вампир, а аз съм вампир, който иска да е човек.

Гледах Александър с разбиране. Не бях осъзнала, че се чувства толкова самотен в неговия свят, колкото и аз в моя.

— Ето там е! — каза той, посочвайки изоставен хамбар отвъд релсите.

Червения хамбар бе имал по-добри дни. Дъските от покрива и едната страна липсваха, като зъби на пеленаче.

Престъпихме прага. Вратата липсваше, но дървените греди, който държаха хамбара цял, все още бяха непокътнати. Свободната конюшня бе от едната страна, а празната плевня — от другата. Александър грабна газов фенер, който висеше на кука на стената, и го запали. Той взе ръката ми и ме поведе към затъмнен ъгъл.

— Към плевнята ли отиваме? — попитах скромно.

— Следвай ме! — каза той. — Не се страхувай! Не хапят! — каза той през смях.

— Кои те? — зачудих се. Представях си цяло семейство вампири, криещо се в обора. Може би отдавна изгубени негови роднини.

Държах ръката му здраво докато той ме дърпаше към ъгъла на изоставения хамбар. Можех да видя две очи, взиращи се в мен, от ъгъла. Пристъпих към лунната светлина, за да открия бяла котка-майка с дузина новородени снежнобели котенца и там до нея бе малко, слабо черно коте.

— Тя е точно като мен! — извиках аз.

— Знаех, че ще я харесаш.

— Тя е най-сладкото нещо, което съм виждала! Искам да я взема с мен — казах аз с желание, заставайки на колене и гледайки котето.

— Намерих ги миналата нощ.

— Искаш да я задържа ли?

— Тя е спряла да суче. А майка й не може да се грижи за всички.

Александър и аз седнахме на земята и гледахме как котетата мъркаха, а майка им заспиваше.

— Изненадана съм, че не ни съска — казах аз.

— Тя разбира, че не сме тук да я нараним, а да й помогнем.

— Значи сега си нещо като Д-р Дулитъл, но хапещ! — той се намръщи на шегата ми.