Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 66
Ектор Мало
Като стигнахме Сена, отправиха ни към „Пон Ньоф“ и вървейки все напред, попаднахме на черквата „Св. Евстати“.
При вида на позлатения циферблат усетих как Диелет потрепери.
— Часовникът — каза тя, — ето часовникът.
Това беше кратък изблик на радост.
— Ясно, това е часовникът, но не виждам къщите.
Обиколихме черквата.
— Излъгали сме се, това не е „Св. Евстати“ — каза тя.
Попитах отново къде се намираме. Отговориха ми: „При Св. Евстати“.
Диелет гледаше слисано. Тя не можеше вече да говори, заекваше.
— Да потърсим по всички улици, които излизат при часовника — предложих й аз.
Тя се остави да я водя, но у нея нямаше вече онази пламенност, която на идване я беше отърсила от умората.
Диелет не позна никоя от тези улици.
Срещу черквата имаше голямо пространство, където къщите бяха разрушени и където работеха работници.
— Тук беше — каза тя, обливайки се в сълзи, — тук!
— Да питаме.
— Какво? Името на улицата ли? Аз не го знам! Името на мама? И него не знам. Но къщата, нея бих познала веднага!
И по-силни от нас не биха понесли този удар. Толкова умора, толкова изпитания, такава голяма надежда! Ние стояхме пред черквата, гледахме се слисани и изплашени, а гъстата навалица ни буташе с лакти и постепенно ни изблъскваше. Имаше минувачи, които се спираха да разгледат с любопитство тези два бедни вързопа от дрипи, които представляваха такава странна картина.
По-малко засегнат в своите надежди, най-вече по-малко изтощен от Диелет, аз пръв се осъзнах и улавяйки я за ръка, заведох я в една голяма покрита постройка, където бяха натрупани всички видове зарзават. В един ъгъл имаше празни кошници и аз я накарах да седне върху една от тях. Тя се оставяше да я водя като слабоумна. Гледах я и не намирах какво да й кажа. Беше пребледняла още повече, устните й нямаха капка кръв и трепереше с цялото си тяло.
— Лошо ли ти е?
— О, майко! — каза тя и без да заплаче, едри сълзи се спряха в ъглите на очите й.
Около нас имаше непрекъснато движение. Хора викаха, спореха, едни продаваха, други купуваха, едни донасяха, други изнасяха, викове, смут — това бяха халите.
Не закъсняха да се обърнат и към нас. Виждайки тези две деца, така мизерно облечени, така бледи и изморени, от които едното непрестанно плачеше, любопитството на хората се пробуди.
— Какво правите вие там? — попита една дебела жена.
— Почиваме си.
— Тук не се почива!
Без да отвърна, хванах Диелет за ръка, за да я накарам да стане и да си отидем. Къде? Съвсем не знаех. Но тя ме погледна с толкова красноречив израз на умора и отчаяние, че дебелата жена се съжали.
— Не виждаш ли колко е изморена — каза тя, — не те ли е срам да я караш да ходи?
От въпрос на въпрос стигнах дотам, че й разказах защо сме тук, че сме пристигнали отдалеч, за да намерим майката на Диелет, и че къщата е разрушена.
— Ето ти история! — каза тя, когато свърших обясненията. И извика други жени, които ни заобиколиха.
— Значи ти не знаеш нито името на майка й, нито името на улицата — каза ми една жена, когато започнах отново да разказвам. — Кажете вие, другите, познавате ли такава: продавачка на бельо, която живеела в една от тези разрушени улици?