Читать «Достатъчно основание» онлайн - страница 6

— Тръгвам — каза сержант Джеймс Дюит, детективът, и остави слушалката върху телефона до леглото си.

МТН! Не става въпрос за забелязано умишлено криминално убийство, помисли си той. Слава Богу! Значи засега само труп. Добре, че е така, тъй като само от два месеца беше на новата длъжност. Трябваше да побърза. Труповете на открито и обстановката около тях можеха бързо да бъдат замърсени с какви ли не външни предмети и следи, които да попречат на следствието. За да е всичко по закона на максимално лошия късмет обаче, когато беше събуден в 5 и 30, валеше силен дъжд. Знаеше мястото на инцидента — малка отбивка за спиране на невероятно тясното асфалтово шосе, което минаваше покрай заливния плаж на Кармъл. Място колкото да се съберат три паркирани коли една след друга. Най-вероятно беше извършено светкавично убийство — бърз удар и офейкване.

Намерено мъртво тяло. Едно се оказваше съвсем сигурно: той беше съвсем буден и по боксовия си екип. Чакаше кафето да стане готово, да събуди Еми и да я приготви за училище. Погледна в огледалото. И най-малко не изглеждаше, че е тръгнал.

* * *

Трупът лежеше с разперени ръце и крака на настилката, разположен неестествено като неизправен манекен, захвърлен в края на витрината. По положението на колата до него приличаше на самоубийство. В ауспуха беше пъхнат маркуч, който продължаваше отвън прикрепен до колата с накъсани парчета разтеглива найлонова лепенка, подобна на тази, която се използваше от електротехниците за съединяване на някои тръби от PVC. Маркучът влизаше в купето през леко отворения прозорец на мястото до шофьора. Дюит приближи трупа и спря. Ако се осъзнае забележителния дар да си жив, как ли някой може да избере смъртта, попита се той. Гледката на самоубийството го накара да се ядоса и замисли. През главата му мина мисъл: ако можеше нежеланият живот на този човек да бъде заменен за живота на Джулия!

Беше студено януарско утро. Дюит беше облякъл своето кафяво вълнено спортно сако — единственото му вълнено спортно сако — дреха, която плачеше за замяна с нова. Двете му черни копчета бяха клюмнали като тъжни очи на дребно ловджийско куче. Запазената марка на отличителните му белези продължаваше да бъде привързаността към папионките — останка от петнайсетте му години в съда. В съдебната лаборатория остана до последно с папионка. Днес си беше сложил такава от мек плат с индийски десен, подарък от Еми. Свали очилата си, духна в лещите и ги потърка методично дълго и внимателно. Закачи ги зад ушите си и ги намести на горния край на носа в постоянно розовата вдлъбнатина. Приближи съвсем до трупа и приклекна до краката му. Първо се огледа по-нашироко, във всички посоки, за да добие пълна представа за мястото на инцидента. После се съсредоточи последователно върху всички подробности, от главата до петите. Джеймс Дюит продължаваше да съществува в света на микроскопичните частици. Очите му пропускаха много малко.

Не беше привикнал към жертви, особено към мъртви. Служил толкова години като специалист по разследвания и подготвящ за съда веществените доказателства, той продължаваше да обръща първо внимание именно на веществените доказателства, ето защо той не обърна внимание на трупа, а извърна поглед и го спря върху колата. Технически сега той беше Детективът Дюит. Детектив сержант. Но на сцена на престъпление, подобна на тази, инстинктивно се превръщаше отново в самия себе си, в това, което беше преди — съдебен следовател, специалист, занимаващ се с веществени доказателства и предимно с невидимия свят на техните следи. Колегите му с присмех говореха за съдебните криминалисти като за „глупаци, блъскащи си главите с невидими бръмбари“. Какво знаеха те? Дали техният среден стандартен детектив щеше веднага да забележи като него, че по подметките на падналия няма никакъв пясък, въпреки факта, че цялата отбивка беше покрита с пясък като захар? И, щом нямаше пясък по подметките, как така падналият е поставил този маркуч в прозореца на предната дясна врата?