Читать «Милостта на Калр» онлайн - страница 47

Вече бях насочила вниманието си навън, към звездата с нейната светлина и топлина, към далечната ѝ планета. Към вкуса на прах по корпуса на „Милостта на Калр“. Отворих уста да откажа, но после си дадох сметка, че на самата Екалу ѝ се пие чай — не беше пила чай, откакто наближихме изходния си портал, и сега, когато всичко бе минало нормално, се надяваше аз да поискам от ободряващата напитка. Ако аз не поръчах чай, тя нямаше да го направи. Всъщност, като за нея, фактът, че изобщо ме е попитала, беше проява на необичайна дързост.

— Да, благодаря, лейтенанта.

Малко след това, почти точно една минута преди да изтече минималното забавяне на отговора от „Мечът на Атагарис“, една Етрепа ми донесе чай, а корабът, от който чакахме отговор, изчезна.

Следяла го бях неотлъчно. Наслаждавала се бях на гледката, която като никога почти успя да смълчи безпокойството, с което реагирах неизменно, когато корабът ме засипваше с данни. Данни, които не успявах да обработя докрай, гладна за още, но неспособна да ги поема с единичния си мозък — копнеж да видиш в целостта му нещо, което ти убягва на косъм.

Но в онези кратки минути ме бе обзело необичайно спокойствие и аз почти успях да забравя, че вече не съм кораб. Затова, когато „Мечът на Атагарис“ изчезна, реагирах мълниеносно, без да се замислям.

И открих, че съм парализирана. Данните, които поисках, не дойдоха достатъчно бързо, а корабът — който беше „Милостта на Калр“, разбира се, а не самата аз — не реагира мълниеносно на желанията ми, не го направи, както би го направило собственото ми тяло. Върнах се рязко в реалността, в собственото си единично тяло, което седеше в командната зала.

Но корабът знаеше какво искам и защо. Лейтенанта Екалу попита:

— Капитана, добре ли сте?

А после „Милостта на Калр“ се раздвижи, една идея по-бързо, отколкото можеха да компенсират гравитационните му генератори. Чашата падна от ръката ми и се счупи, чай се разплиска по ботушите и панталоните ми. Лейтенанта Екалу и Етрепите залитнаха и посегнаха да се хванат за най-близките скоби. И ние внезапно се озовахме обратно в порталното пространство.

— Отворили са портал — казах аз. — Веднага щом са ни видели. — И със сигурност преди да получат съобщението ни, преди да разберат кои сме. — Видели са ни и след трийсет секунди са си отворили портал.

Трусът, полял краката ми с чай, бе събудил лейтенанта Тизаруат и нейните Бо. Една от Амаат на Сейварден беше паднала и си бе изкълчила китката. Други щети нямаше, ако не броим няколко счупени чинии — всичко беше предварително прибрано и прикрепено, в случай че стане някаква беля на излизане от саморъчно направения ни портал.

— Но... но, капитана, ние сме „Милост". Приличаме на „Милост“. И не е като да сме се промъкнали в гръб. Защо им е да бягат от нас? — А после направи връзката между техния ход и нашия. — Вие не мислите, че бягат.

— Не исках да рискувам — потвърдих. Една Етрепа побърза да събере парчетата порцелан и да избърше чая по пода.

— Ще напуснем порталното пространство след четирийсет и пет секунди — каза корабът в ушите на всички ни.