Читать «Милостта на Калр» онлайн - страница 26

И тогава Сейварден разбра, досетих се по силното смущение, което долових в нея.

— Дори самата тя не е сигурна, нали — продължих аз. — Раздвоена е. Или разтроена и така нататък. А дори да не беше това раздвоение, за три хиляди години Мианаай неизбежно се е променила. Всички се променяме, освен мъртвите. Доколко може да се промени един човек и пак да е същият? И как би могла да предскаже колко ще се е променила след хиляда години и какво може да предизвика разрив в резултат на промяната? Много по-лесно е да използваш нещо друго. Дълг, да речем. Лоялност към една идея.

— Правда — каза Сейварден с пълно съзнание за иронията. Правдата бе част от предишното ми име. — Приличие. Полза.

Последното, ползата, беше най-хлъзгавото понятие.

— Всяко от тях би свършило работа — казах. — Остава да следиш кои офицери се превръщат във фаворити на корабите, така че да не предизвикаш излишен конфликт. Или за да използваш тази симпатия в своя полза.

— Разбирам — каза Сейварден и се зае мълчаливо с остатъка от вечерята си.

Когато се нахранихме, а Калр Пет се върна да от- сервира и да ни налее още чай, преди да излезе отново, Сейварден каза:

— Флотска капитана. — Значи щяхме да говорим по работа. Знаех за каква работа ще говорим. Воините от Амаат и Етрепа вече бяха видели Бо да търкат и лъскат отчаяно много след като смяната им беше свършила, да разглобяват кранове, да вдигат решетки, да оглеждат всеки милиметър, всяка цепнатина и дупчица в поверената им част от кораба. Когато дойде да поеме дежурството от Сейварден, лейтенанта Екалу я бе задържала за миг, събрала смелост да каже няколко думи. „Не искам да засегна никого... Но дали не бихте споменали на госпожата...“ Сейварден се беше объркала, отчасти от акцента на Екалу, отчасти задето лейтенантата беше използвала „госпожа" вместо „флотска капитана“, отломка от дните на Екалу като Амаат Едно, от навика на този екипаж да се изразява по начин, който да не привлича вниманието на капитаната. Ала най-вече, оказа се, смутена от намека, че може да се засегне. Екалу така се беше притеснила, че не намери думи да изрази мислите си.

— Не мислиш ли — каза ми Сейварден, наясно, без съмнение, че е твърде вероятно да знам за разговора ѝ с Екалу в командната зала, — че си твърде сурова с Ти- заруат? — Мълчах и тя очевидно усети, че съм в лошо настроение, че по някаква причина тази тема не е безопасна. Пое си дъх и продължи упорито: — Напоследък все си ядосана за нещо.

Вдигнах вежда.

— Напоследък? — Чашата ми с чай стоеше недокосната пред мен.

Сейварден посегна към своята.

— Не беше толкова гневна за няколко дни. Може би защото беше ранена, не знам. Но сега пак си гневна. Мисля, че знам защо, и едва ли мога да те виня, но...

— Мислиш, че си го изкарвам на лейтенанта Тизаруат. — Която не исках да виждам в момента. Нямаше да погледна. Две от нейните Бо лъскаха вътрешността на совалката, за която отговаряха — една от единствените две совалки на „Милостта на Калр“, защото третата я бях съсипала миналата седмица. От време на време коментираха, с недомлъвки и многоточия, колко несправедливо се отнасям към тях и как съм вдигнала мерника на тяхната лейтенанта.