Читать «Милостта на Калр» онлайн - страница 200

— Твоя? — Не мислех, че има виновни, освен, разбира се, капитана Хетнис. — Няма съмнение, че опитите ти да се намесиш в местната политика са я подплашили. За всички беше очевидно, че се опитваш да си спечелиш влияние. Но също толкова вярно е, че аз знаех за това от самото начало и щях да те спра, ако го смятах за неразумно.

Облекчение — съвсем малко. Чувстваше се спокойна, настроението ѝ беше стабилно, вместо да се мята по обичайния за нея начин. Права беше — медиката категорично ѝ беше дала нещо.

— Точно там е работата. Ако мога да говоря откровено, флотска капитана. — Дадох ѝ знак да продължи. — Нали разбирате, флотска капитана, че и двете правим точно това, което иска тя? — „Тя“ можеше да е само Анаандер Мианаай, лордата на Радч. — Изпратила ни е тук да направим точно това, което правим. Не ви ли притеснява, флотска капитана, че е взела нещо, което е знаела, че искате, и го е използвала, за да ви накара да ѝ играете по свирката?

— Понякога ме притеснява, да — признах аз. — Но после си напомням, че онова, което иска тя, не е особено важно за мен.

Преди Тизаруат да е отговорила, влезе медиката. Намръщена, естествено.

— Настаних ви тук, за да си почивате, флотска капитана, а не да провеждате среща след среща.

— Какви срещи? — Погледнах я с невинно изражение. — С лейтенантата сме пациенти и си почиваме, както виждате.

Медиката изсумтя.

— А и нетърпението ми е обяснимо — продължих аз. — Почивах си цели две седмици, докато бях на планетата. Трябва да наваксам.

— И наричате онова почивка, така ли? — попита медиката.

— Ами, да, докато не избухна бомбата.

— Медика — каза Тизаруат. — До края на живота си ли ще бъда на лекарства?

— Не знам — отговори медиката. Сериозно и откровено. — Надявам се, че не, но не мога да обещая. — Обърна се към мен. — Бих ви забранила да приемате повече посетители, флотска капитана, но знам, че няма да се съобразите със забраната ми, поне що се отнася до зе- медела Баснааид.

— Баснааид идва тук? — Тизаруат, която и без това седеше с изправен гръб заради корективите, сякаш се изопна още повече. — Флотска капитана, може ли да се върна на станцията с нея?

— Категорично не — заяви медиката.

— Не е изключено сама да промениш решението си по този въпрос — казах аз. — Подозирам, че Баснааид не гори от желание да ѝ правим компания. Явно не си ме чула, на совалката, когато ѝ казах, че съм убила сестра ѝ.

— О! — Не беше чула. Била е твърде заета със собственото си нещастие. Разбираемо.

— В леглото, лейтенанта — настоя медиката. Тизаруат ме погледна въпросително, но аз не възразих, затова тя въздъхна и тръгна към своята койка, последвана от медиката.

Облегнах глава назад и затворих очи. Баснааид щеше да пристигне след двайсетина минути. „Мечът на Атагарис“ беше изключил двигателите си. Всичките му офицери бяха в пашкули. Както и почти всичките му второстепенни, освен шепа, които изключваха системите му под надзора на няколко от моите Амаат. След горчивите си думи към мен, докато пътувахме със совалката, „Мечът на Атагарис“ бе ограничил комуникацията до крайно необходимото от техническо естество. Прости отговори на конкретни въпроси. „Да“. „Не“. И толкоз.