Читать «Милостта на Калр» онлайн - страница 199

— Засега и това ни стига — казах аз. Сейварден се засмя и я попитах: — Готова ли си да те порицая, лейтенанта?

— Флотска капитана. — Дори се поклони.

— Когато не съм на борда, ти си действащата капитана на този кораб. Ако не беше успяла да ме спасиш и нещо се беше случило с теб, командването щеше да премине в ръцете на лейтенанта Екалу. Тя е добра лейтенанта и един ден вероятно ще стане добра капитана, но ти си по- опитната офицера и не трябваше да се излагаш на риск.

Не това беше очаквала да чуе. Лицето ѝ пламна от гняв и възмущение. Но воинската дисциплина надделя и тя не каза нищо освен:

— Да, флотска капитана.

— Мисля, че трябва да говориш с медиката за проблемите си с наркотиците. Според мен си под стрес и това замъглява мисленето ти.

Мускулите на ръцете ѝ трепнаха. Овладя се, преди да е скръстила ръце.

— Бях притеснена.

— И смяташ, че никога повече няма да си притеснена?

Тя примигна стреснато. Ъгълчетата на устата ѝ се извиха нагоре.

— За теб ли? Не. — Изсмя се тихо, после я заля странна смесица от съжаление и смут. — Виждаш ли каквото вижда корабът?

— Понякога. Понякога моля кораба да ми покаже, или той сам ми показва неща, които смята, че би трябвало да видя. Неща като онези, които корабите показват на своите капитани. Но и други — данни, които ти например не би могла да разчетеш така, както ги разчитам аз.

— Никога не мога да скрия нищо от теб. Виждаш ме като на длан. — Все още беше смутена. — Дори когато ме намери на Нилт. Предполагам, вече знаеш, че земедела Баснааид пътува насам?

Баснааид беше настояла пред станционните власти да се присъедини към екипа по ремонта на купола, а после, докато аз бях спяла, бе помолила да я пренасочат към „Милостта на Калр“. Сейварден, изненадана и озадачена, се беше съгласила.

- Да. Ако бях будна, щях да постъпя също като теб. — Тя се зарадва да го чуе, макар че не се изненада.

— Нещо друго има ли? — Нямаше друго, или поне не такова, за което би искала да говори, така че я освободих.

Трийсет секунди след като Сейварден си тръгна Тизаруат дойде зад моята завеса. Поканих я с жест да седне на леглото ми и дръпнах крака да ѝ направя място.

— Лейтенанта — казах ѝ, след като тя седна предпазливо на ръба на койката. Торсът ѝ още бе стегнат в корективи заради заздравяващите ребра и другите ѝ наранявания. — Как си?

— По-добре — каза тя. — Мисля, че медиката ми е дала нещо. Това е единственото обяснение за изчезването на натрапчивите мисли и на постоянното желание да ме бяхте изхвърлили през шлюза още щом ме разкрихте.

— Откога се чувстваш така? Отскоро? — Не бях подозирала, че е склонна към самоубийство. От друга страна, напоследък не ѝ бях обръщала нужното внимание.

— Не, отдавна. Просто... преди не беше толкова истинско. Не толкова интензивно. Но когато видях какво е направила капитана Хетнис, как заплашваше да убие земедела Баснааид, за да стигне до вас... Разбрах, че вината е моя.