Читать «Милостта на Калр» онлайн - страница 11

И последните следи от усмивката на лейтенанта Тизаруат изчезнаха.

— Не, капитана. — Спокоен глас. Съвсем спокоен.

— Пилотата има, ако ви трябват. — Поне това би трябвало да предизвика някаква реакция.

Така и стана, макар и с частица от секундата по- късно, отколкото очаквах. Намек за смръщване, негодуващо стягане на раменете, осуетено от коланите на креслото.

— Не, благодаря ви, капитана.

„Лекомислена“, така беше казала Скааиат Оуер.

Обикновено не бъркаше толкова сериозно в преценката си за хората.

— Не съм изпращала официално искане за присъствието ви, лейтенанта. — Постарах се гласът ми да прозвучи спокойно, само с намек за гняв. Лесна работа, предвид обстоятелствата. — Тук сте само защото Ана- андер Мианаай е издала съответната заповед. Нямам нито времето, нито ресурсите да си отглеждам бебета.

Надявам се, че ще се ориентирате бързо. Трябват ми офицери, които знаят какво правят. Трябва ми пълен екипаж, на който да разчитам.

— Капитана — отвърна лейтенанта Тизаруат. Все още говореше спокойно, но и някак замислено, а и онова почти недоловимо смръщване на веждите сякаш стана по-видимо. — Да, капитана.

Взела беше нещо. Лекарства против гадене вероятно, а ако можех да заложа, бих заложила значителното си лично състояние, че се е дрогирала до ушите поне с един седатив. Искаше ми се да изтегля личното ѝ досие — „Милостта на Калр“ със сигурност вече го беше получил. Ала ако го направех, тираната щеше да разбере, че съм го поискала. В крайна сметка „Милостта на Калр“ принадлежеше на Анаандер Мианаай и тя имаше кодове за достъп, които ѝ позволяваха да го контролира. „Милостта на Калр“ виждаше и чуваше всичко, което виждах и чувах аз, и ако тираната поискаше тази информация, нужно бе само да протегне ръка. А аз не исках тя да знае за подозренията ми. В интерес на истината, исках подозренията ми да се окажат безпочвени. Глупаво от моя страна.

Засега, ако тираната наблюдаваше — а тя със сигурност наблюдаваше чрез „Милостта на Калр“ и щеше да го прави, докато не напуснем системата, — нека си мисли, че негодувам, задето ми е натресла на главата бебе вместо опитна офицера, която знае какво прави.

Насочих вниманието си напред, към пилотата, която тъкмо се навеждаше към Калр Пет. Попита я тихо и неясно:

— Всичко наред ли е? — И добави, когато Пет я погледна неразбиращо с вдигнати вежди: — Твърде тихо е.

— През цялото време ли? — попита Пет. Все така говореха, с недомлъвки. Защото говореха за мен, а не знаеха дали не съм наредила на кораба да ми съобщава всеки път, когато екипажът ме обсъжда. Имах един стар навик — навик на две хиляди години — да си тананикам песни, каквото ми дойде наум. Понякога си тананиках, друг път пеех с цяло гърло. В началото този ми навик бе смутил дълбоко екипажа, ако не заради друго, то за- щото това тяло, единственото, което ми беше останало, не се отличаваше с много добър глас. Но започваха да свикват и сега ми стана смешно, че мълчанието ми ги притеснява повече от постоянните песни.

— Нито дума — отвърна пилотата. Поредната недомлъвка бе придружена от мигновен поглед встрани и едва доловимо потрепване на вратните и раменните мускули, което ми подсказа, че пилотата сочи дискретно назад, към лейтенанта Тизаруат.