Читать «Непознатата от Ямайка» онлайн - страница 191

— За съжаление такива като него дал Господ. Много родители дават децата си за чираци на зверове като коминочистача Съкинг. Но ти спаси Гарик и той вече ще разбере, че животът не е само болка и сълзи. Тази сутрин дори ми се усмихна. И с Джени станаха големи приятели. Обичам те, Райдър.

Лицето му се отпусна и той се засмя:

— Така и трябва, жено, щом всяка нощ предоставям злочестото си тяло на прищевките ти.

— Прозвуча така, сякаш аз съм ненаситната.

— Чудесна си. Започна ли месечният ти цикъл?

Тази негова откровеност все още я смущаваше и направо връзваше езика й. Тя неловко се усмихна и само поклати глава, а той се наведе и я погали по корема:

— Значи нашият син или дъщеря може вече да е тук?

— Може би — усмихна се тя и прикова поглед върху устните му — за тия няколко месеца той я беше научил да споделя удоволствието от целувките.

— Стига, Софи. За съжаление наистина нямаме време. — Но все пак се протегна и леко целуна меките й устни. Никога нямаше да забрави нощта, в която, както разказваше на Софи историята за фермера, дето се влюбил в своята свиня призьорка, тя внезапно се разсмя, захапа го за брадичката и обяви, че би предпочела бик призьор. Тогава за пръв път се любиха със смях и закачки… Той погледна с копнеж устните й, сви рамене и отново я целуна.

— Брат ми, Алекс и Синджън ще пристигнат всеки момент.

— Да — рече тя, останала без дъх.

— Ще го вземат дяволите!

Тя примигна:

— Не бъди такъв егоист, Райдър, позволи и на горкия Дъглас да се порадва, да се почувства полезен.

— За това не е нужно да отвежда децата ми!

— Не можеш да не признаеш, че за Оливър това е една изключителна възможност — да стане някой ден личен камериер на графа, а може би дори негов секретар. Оливър има бъдеще, ще получи добро образование. А и Дъглас толкова го харесва.

— Да го вземат дяволите!

Софи му се усмихна:

— Никога няма да забравя как Дъглас и Алекс влязоха най-неочаквано и завариха всичките деца, които крещяха, тичаха, ядяха и се гонеха из преддверието, понеже навън валеше. Но Дъглас остана спокоен като пастор и все пак успя да каже: „Навярно съм сбъркал къщата!“

Райдър остана необичайно мълчалив и забарабани с пръсти по писалището.

— Дъглас се държа чудесно с теб, Райдър, въпреки че признанията ти доказваха, че не си имал никакво доверие в него. Дори не ти се развика, а знам, че се засегна и много му се щеше са го направи.

— Не го направи само защото Ейми се покатери по крака му и когато я гушна, му каза, че бил хубавичък.

— Семейството много се гордее с теб.

— Не си ли разбрала, че никога не съм държал на това. Ако правя нещо, правя го не защото съм светец, а защото то е важно и има смисъл за мен. Всъщност нищо не ми струва, така че много би ми се искало всичките ми роднини най-сетне да си затворят устата — вече стигат до крайности, които ме притесняват.

— Е, майка ти не те притеснява, нали?

— Не, тя отказва да разговаря с мен, защото съм си цапал ръцете с бедняшки хлапета. Какво е това писмо?

— От Джеръми е, пристигна преди час. Пише, че бил добре и че учението му вървяло.