Читать «Партньори» онлайн - страница 32

След това направи списък.

Пред безстрастните погледи на двамата униформени пазачи и с немощната подкрепа на Луис, стария санитар пуерториканец, Патрик тръгна по коридора бос, с широки армейски къси гащета. Раните му имаха нужда от въздух — никакви марли и превръзки, само мехлеми и кислород. Прасците и бедрата го боляха, коленете и глезените се огъваха при всяка крачка.

Искаше да избистри ума си. Радваше се на болката, защото тя проясняваше мозъка му. Само Бог знаеше каква смесица злокобни химикали бяха напомпали във вените му през последните три дни.

Мъчението беше гъста, кошмарна мъгла, но сега тя се разсейваше. Организмът се чистеше от отровите и той започваше да чува ужасяващите си писъци. Какво им бе казал за парите?

Облегна се на перваза в празната столова и изчака санитарят да му донесе чаша безалкохолно. Океанът бе на миля разстояние, застроено с редици казармени бараки. Намираше се в нещо като военна база.

Спомняше си, че е признал за съществуването на парите, тъй като мъченията бяха спрели за момент, когато им го каза. След това, както му се струваше сега, бе припаднал, защото, преди да го събудят със студената вода, плисната в лицето му, бе минало много време. Спомняше си колко приятна му се бе сторила тази вода, макар и да не му бяха позволили да пие. Непрекъснато го бодяха със спринцовки.

Банки. Едва не бе загубил живота си заради имената на няколко въшливи банки. При топлите вълни, които заливаха тялото му, бе описал пътя на парите от момента, в който ги бе откраднал от Юнайтед Банк ъв Уейлс на Бахамските острови и ги бе прехвърлил в Малта, а после в Панама, където вече никой не би могъл да ги открие.

След като го бяха заловили, вече не знаеше къде ще отидат парите. Знаеше само, че са налице, заедно с лихвите и доходите от тях, бе почти сигурен, че им го е казал… сега си го спомняше съвсем ясно, защото си бе помислил… дявол да го вземе, знаят, че съм откраднал парите, че е невъзможно да профукаш деветдесет милиона за четири години… но, съвсем честно, не знаеше къде са сега и не би могъл да им съобщи, колкото и да го изтезават.

Санитарят му подаде чаша сода и той му каза:

— Obrigado.

„Благодаря“ на португалски. Защо говореше на португалски?

След като им каза за пътя на парите, не помнеше какво се бе случило. „Стига!“ — бе извикал някой от единия край на стаята. Не го бе видял. Мислеха, че са го убили.

Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание. В един момент се свести, но беше сляп — потта, наркотиците и кошмарните крясъци го бяха ослепили. Или пък бяха превързали очите му, за да не вижда? Сега си спомняше, че си го помисли, защото тогава му бе минало през ум, че готвят някакво ново, още по-ужасно мъчение. Може би се канеха да режат части от тялото му. Както лежеше съвсем гол.

Ново убождане по ръката, отново ускорен пулс, отново настръхването на кожата. Приятелчето с онази играчка пак се приближава. Патрик имаше чувството, че го вижда пред себе си. „У кого са парите?“ — питаше оня.

Отпи от содата. Санитарят се въртеше наблизо и се усмихваше любезно, както на всеки друг пациент. На Патрик изведнъж му се догади, макар и да не бе ял много. Зави му се свят, главата му олекна. Реши да остане прав, за да може кръвта да се движи, за да може да мисли. Вторачи се в една рибарска лодка в далечината, чак на хоризонта.