Читать «Описания и схеми на истории от Резервата» онлайн
Григор Гачев
Григор Гачев
Извън картината
Историята за Петърчо
Светът от Историята за Петърчо
Базата на сюжета
Личностите (поне по-значимите)
Световете
Интригата
Историята на Йосиф Водителя
info
notes
1
Григор Гачев
Описания и схеми на истории от Резервата
Светове от схемата, описана в [[2415|„Едно възможно бъдеще“]], са описаните в [[318|„Извън картината“]] и в [[2414|историята за Петърчо]]1.
Извън картината
Светът от [[318|„Извън картината“]] е на хора, които са смятали прогреса за първично зло, и са се отказали от него напълно. Светът, в който живеят, има някои специални модификации, които пречат на прогреса — виж в описанието му (ако е готово вече :-). Потомците им обаче са забравили пълния отказ от прогреса, и се развиват бавно: Безтелесните са направили поисканите от тях модификации на света според своите цели — те не спират прогреса, а само го пренасочват в друга област.
Всъщност, самото описание [[2415|„Едно възможно бъдеще“]] взе началото си от опит да бъде обяснен светът от този разказ. И претърпя ама наистина много промени и варианти. Отначало нямаше нищо общо с прогнозите ми за бъдещето; те влязоха в него малко преди да започна да пиша историята за Петърчо.
Историята за Петърчо
Етиологията и патогенезата :-) на историята за Петърчо е следната:
Беше една вечер, след обсъждане в Клуба по фантастика на предстоящите празници на фантастиката „Таласъмия“ — изобщо първите (кога само е било!). Говореше се за конкурс на тема чисто българско фентъзи — естествено, с таласъми вътре, за да е в тон с темата… Мислех си — колко ли весело би било разказче за среща с таласъми? На средновековен човек, който вярва в тях, но по някаква причина не се плаши? Примерно защото е срещнал малко таласъмче?
Празниците отминаха, идеята — не. Графоманията упорито искаше своето, и накрая реших да й го дам, за да ми олекне. Още повече че твърде често се прибирах късно нощем, твърде капнал, за да мога дори да заспя — и тогава почнах просто да сядам пред компютъра и да пиша нещо, което да ме развесели и поотпусне.
Като начало, реших да заменя таласъмите със самодиви, за по-оригинално. Посочих навъсено на таласъмите вратата, и обявих случая за приключен. Да-да! Прекръстиха се на караконджоли и се намъкнаха през прозореца.
Рационалният ми ум хич не искаше да се примири с изчадия адови без обяснение. И, както се знае, най-лесно обяснява подобни неща не миналото, а бъдещето. И така, Петърчо и Христина се оказаха деца от два свята в бъдещето, единият — средновековен, другият — високотехнологичен, успели да се срещнат и да завържат приятелство. „Таласъмията“ междувременно отмина и се забрави, ама децата не щяха да си зарежат играта по средата…
По костите на историята се трупаше плът, и ги раздърпваше и тласкаше да растат. Не можех да отделям на създанието си достатъчно усилия, и го осакатих, уж временно — оставих го като гол скелет с куп щръкнали по него скечове, с уговорката, че някой ден ще му направя и литературна обработка. Може би. Ако графоманията не ми мине.
Създанието обаче не беше съгласно. Минаваха ден или седмица, и нова част от историята преливаше от главата ми, пръкнала се от натрупаното досега. Вече не аз бутах нея, а тя мен. Решението това да е неголямо разказче за случайна среща, прекратена навреме от бдителни родители, известно време удържаше напора, но накрая рухна. Историята гордо продължи с втора глава, след това с трета, четвърта…
