Читать «Конниците на Апокалипсиса» онлайн
Джон Кейс
Annotation
Един мъж и една жена са убити жестоко близо до Ню Йорк… В Северна Корея едно село, покосено от болести, е сринато до основи… В Норвежко море ледоразбивач си пробива път през замръзналите води към далечно островче, носейки на борда си екип от учени, тръгнали да изровят телата на отдавна умрели миньори. Три отделни събития, свързани в сложна мрежа от заговори.
Репортерът от „Вашингтон Поуст“ Франк Дейли попада на гореща тема. Но планът му да се присъедини към групата учени в историческата им мисия е осуетен от ужасна буря, която го забавя. Като посреща кораба при връщането му в норвежкото пристанище, той разбира, че нещо не е наред… По лицата на екипажа личи, че са обхванати от страх. Всички мълчат. Някой се старае да накара Дейли да престане да разпитва какво се е случило… Но ако около фактите е издигната стена, Дейли ще я събори. Упорит и съобразителен, той знае как да получи отговорите, които никой не иска да му даде. Колкото повече неща открива, толкова по-опасен става залогът…
Джон Кейс
Пролог
1.
2.
3.
4.
5.
6.
7.
8.
9.
10.
11.
12.
13.
14.
15.
16.
17.
18.
19.
20.
21.
22.
23.
24.
25.
26.
27.
28.
29.
30.
Епилог
info
notes
1
2
3
Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса
Пролог
Долината Хъдзън
11 ноември 1997
Томи беше нервен. Сузана знаеше, че той обича да говори, но вече петдесет мили не бе казал нито дума. Не че го упрекваше. Тя самата също беше нервна. И възбудена. И уплашена.
Когато излязоха от магистралата, вече се смрачаваше. Включиха фаровете и поеха през хълмистата местност, приличаща на пейзаж на Ралф Лаурън — къщите бяха толкова перфектни, та беше ясно, че са собственост на лекари и адвокати. Това бяха „мини имения“, оградени територии с имена като „Лисича ливада“. В тях не растеше нищо, може би с изключение на спаружени от слънцето домати и лапад.
Докато минаваха покрай института „Омега“, Сузана се зачуди какво е това. Шофьорът Томи само изхъмка. После двамата се изсмяха (малко пресилено) и Сузана си помисли, че ще да е нещо модернистично.
Въпросът беше — и това я правеше нервна — в цялата тази история със зъбите, с изваждането на зъбите. Както и да го гледаш, изваждането на зъбите си е гадно. Като Нюрнберг или нещо подобно. Ако ги хванеха, щеше да е не само убийство, щеше да е… какво? Чарлз Менсън или нещо такова.
Не че тя трябваше да го направи — не би убила и муха. Това си беше работа на Вон — зъбите и пръстите. Както и слагането на инжекциите. Той трябваше да го направи, защото беше лекар. (При това добър. Томи казваше „Вон е стара кримка, нали, Вон?“ Каквото и да значеше това.)
Все пак тя недоумяваше защо трябва да се прави това със зъбите. И с пръстите. Защо просто не ги заровеха? Или още по-добре — да ги хвърлят някъде.
Помисли малко за това, после сви рамене. Соланж правеше странни неща. Понякога просто за ефект, за да го забележат, да ги смае.
Не че това имаше някакво значение. Нямаше да ги хванат. Всичко бе репетирано — от почукването на вратата до белезниците. Нямаше нищо, което да не бяха предвидили.
Като караваната. Тя бе идея на Соланж и беше брилянтна. Вон щеше да има пространство за действие. И да може да направи това, което трябва, дори и да са в движение.
