Читать «Независима съпруга» онлайн - страница 95

Без да мисли, смъкна от гардероба куфара и започна да хвърля в него нещата, които бе накупила за Европа. Имаше пари и имаше къде да отиде. Нямаше никаква причина да остане тук и минута повече.

Спря за миг при мисълта за ръкописа, но той бе на сигурно място в ръцете на Барбара Хоупуел и по-късно щеше да се свърже с нея. По-късно… Когато можеше да понесе отново да мисли, когато утихнеше болката от пищящата агония, която я разкъсваше в момента.

Когато изнесе куфарите в коридора, намери там госпожа Хърман, която кършеше ръце от вълнение.

— Госпожо Бейнс, моля ви, не си тръгвайте така. Опитайте се да се разберете… Мъжете са си мъже. Сигурна съм, че има някакво обяснение.

— Вероятно има — съгласи се Сали уморено. — Рай много го бива по обясненията. Ала точно в момента не ми се слуша. Тръгвам си. Ще отида на някое тихо и спокойно място, където ще мога да си родя бебето, и не искам да мисля за моя съпруг и неговата любовница.

— Но къде ще бъдете? Какво да кажа на господин Бейнс? — попита икономката.

— Какво да му кажете? — Сали спря и се замисли за момент, ала не й дойде наум никакво съобщение, което би могло да изрази състоянието й. — Кажете му… Кажете му какво се случи. Не знам къде отивам, но знам, че не вярвам някога да искам да го видя отново. — И тя тръгна към вратата.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Десет дни се изнизаха бавно, изцедени от съществуване. Като сьомгата, която се връща на мястото, където се е родила, за да хвърли хайвера си и да умре, Сали също се върна в родното си място, в малкото градче, в което бе израснала, бе срещнала Рай и се бе омъжила за него. Къщата на родителите й бе празна и запусната, много от съседите й бяха починали или заминали, не познаваше никое от децата, които играеха сега по тихите улици. Ала това въпреки всичко бе неин дом и тя се нанесе в малката къща, подреди я и я обзаведе с минималното количество мебели, които й бяха нужни. После зачака времето да направи магията на излекуването.

Отначало бе неестествено спокойна, вцепенена от чувството за предателство и загуба. Тъкмо бе свикнала да живее с него, и отново бе сама. Самотните нощи я притискаха като невидим товар. Не се опитваше да мисли за това, нямаше нужда да се побърква с всичките „само ако“ или „а можеше да“. Трябваше просто да го приеме, както ако той бе умрял.

В определен смисъл точно това се бе случило. Тя бе изгубила съпруга си също толкова безвъзвратно, сякаш бе умрял. Бе също толкова сама, също толкова празна. Рай сега бе в Европа, на половин свят оттук, но все едно че бе на друга планета.

После осъзна, че не бе нито сама, нито празна. Един ден бебето се размърда и Сали дълго стоя, притиснала ръце към нежното пърхане, преизпълнена с чувство на страхопочитание, че в тялото й расте живо същество. Детето на Рай, част от него. Можеше и никога вече да не види лицето му, ала той винаги щеше да е близо до нея. Тази мисъл бе едновременно болезнена и успокояваща, заплаха и обещание.

Изведнъж излезе от вцепенението. Една сутрин се събуди в тъмните тихи часове преди разсъмване и цялото тяло я болеше от загубата. За пръв път заплака, заровила глава във възглавницата, и започна непрекъснато да мисли за това, като се мъчеше да разбере как и защо. Нейна ли бе вината? Имаше ли нещо в нея, което караше Рай да я мачка, да изгубва интерес, след като я бе уловил в мрежата си? Или причината бе в характера му, както го бе обвинила Корал, в неспособността му да бъде верен на една жена?