Читать «Пикник край пътя» онлайн - страница 110

Е, било що било. Маймунката, тате… Да се разплатя за всичко, душата да им изтръгна на гадовете, нека сега те гълтат помията, както аз я гълтах… Не е това, не е това, Рижи… Тоест, това си е, разбира се, но какво означава то? Какво искам аз? Та това са ругатни, а не мисли. Той усети студената тръпка на някакво страшно предчувствие и, като прескочи отведнъж през множество разни разсъждения, които тепърва предстояха, свирепо си заповяда: ти ето що, рижава гадино, ти няма да мръднеш от тук, докато не се добереш до свястна мисъл, може да пукнеш тук, край това кълбо, да се изпържиш, да изгниеш, гад, но няма да се предадеш…

Господи, но къде ми са думите, моите мисли къде са? Той с все сила замахна и се удари с полуразтворен юмрук в лицето. Нима през целия си живот не съм имал ни една собствена мисъл? Почакай, нали Кирил казваше нещо такова… Кирил! Той трескаво се ровеше из спомените, изплуваха някакви думи, познати и полупознати, но всичко това не ставаше за нищо, защото не бяха останали думи от Кирил, останали бяха само някакви смътни образи, много добри, но пък нали бяха съвсем неправдоподобни…

Подлост, подлост… И тук ме измамиха, без език ме оставиха, гадовете… Отрепка… Отрепка си беше, състари се и пак отрепка си остана. Това не трябваше да става! Ей ти, чуваш ли? Нека за в бъдеще това да се забрани един път завинаги! Човекът е роден, за да мисли (ето го Кирил, най-сетне!)… Само дето аз не вярвам в това. И преди не вярвах, и сега не вярвам, и за какво е роден човек — не зная. Родил се — и туй то. Всеки се храни както може. Нека всички ние да бъдем здрави, пък те всичките да изпукат. Кои сме тия — ние? Те — кои са? Нищо не можеш разбра. За мен като е добре — за Барбридж е лошо, за Барбридж е добре — за Очилатия лошо, за Прегракналия добре — за всички зле, и за самия него е зле, само че той, глупакът му с глупак, си въобразява, че все ще успее някак си навреме да се откачи от хорото… Господи, та това е каша, каша! Аз цял живот воювам с капитан Куотърблъд, той пък цял живот воюва с разни прегракнали и от мене, дръвника, само едно нещо дето искаше — да зарежа сталкерството. Но как можех да го зарежа, като трябваше да си изхранвам семейството? Да се хвана на работа? Ама не искам да ви работя, повръща ми се от вашата работа, можете ли да го разберете това? Ако човек работи, той винаги работи за някого, роб е той и нищо повече, пък аз винаги съм искал сам, сам исках да бъда, на всички да мога да плюя, на тъгата им и на скуката им…“