Читать «Пикник край пътя» онлайн - страница 108

Артър спря пред стръмния заход в кариерата, спря се и замря, вперил поглед надолу и надалече, протегнал дългия си врат. Редрик се приближи и спря до него. Но той не се загледа натам, където гледаше Артър.

Направо изпод краката им към дълбините на кариерата отвеждаше път, още преди много години разбит от веригите и колелата на тежките товарни камиони. Вдясно от него се издигаше бял, напукан от жегата склон, а отляво склонът бе полусрутен и там, всред камъните и купищата чакъл, стоеше килнат на една страна екскаваторът, безсилно отпуснал рамо и с кош, забит в края на пътя. И, както и трябваше да се очаква, нищо повече не се виждаше на пътя, само около самия кош от грубите зъбери на склона висяха черни, усукани висулки, наподобяващи дебели лети свещи, а из прахта се виждаха множество черни петна, сякаш там бяха разплискали асфалт. И това бе всичко, останало от тях, даже не можеше да се каже колцина са били. Може би всяко петно беше един човек, едно желание на Лешояда. Ето това, например — когато Лешояда жив и невредим се прибра от подземията на седми корпус. Онова там, по-голямото — когато Лешояда без проблеми измъкна от Зоната „шаващия магнит“. А ей онази висулка — тя е заради разкошната, толкова неприличаща нито на майка си, нито на баща си, въжделената от всички мъже развратна мръсница Дина Барбридж. А ето това петно — заради неприличащия ни на майка си, ни на баща си Арчи, красавецът, гордостта…

— Стигнахме! — в изстъпление прохриптя Артър. — Мистър Шухарт, все пак се добрахме, а?

Той се заля в щастлив смях, приклекна на пети и с две ръце заблъска с все сила земята с юмруци. Щръкналият на тила му сноп коси смешно и нелепо се люшкаше и тресеше, на всички страни хвърчаха люспи изсъхнала кал. И едва тогава Редрик вдигна очи и погледна кълбото. Предпазливо. Със страх. Със затаени опасения да не се окаже то някак си не такова — да разочарова, да предизвика съмнения, да го събори от небесата, до които бе успял да се изкатери, облян във вселенската мръсотия…

То не беше златно, то беше по-скоро медно, червеникаво, съвършено гладко, и преливаше в мътни отблясъци под светлината на слънцето. Лежеше под най-отдалечената стена на кариерата, уютно настанено сред купчините слегнала се руда, и дори от тук се виждаше колко масивно е то и как тежко е притиснало своето ложе.

В него нямаше нищо разочароващо или предизвикващо съмнение, но нямаше и нищо, което да внушава надежда. Кой знае защо най-напред изникваше мисълта, че то, вероятно, е кухо и че на пипане би трябвало да е много горещо — нажежено от слънцето. То явно не светеше със собствена светлина и очевидно не беше способно да се вдигне във въздуха и да затанцува, както често се случваше в легендите за него. Лежеше там, където бе паднало. Може би се беше изтърсило от някакъв огромен джоб, или се бе загубило, търкулнато по време на игра между някакви гиганти — но не беше поставено, а се въргаляше тук, въргаляше се точно тъй, както и всички тия „пустилки“, „гривни“, „батерийки“ и прочее отпадъци, останали след Посещението.