Читать «Пикник край пътя» онлайн - страница 109

Но в същото време у него все пак имаше нещо, и колкото по-дълго Редрик го гледаше, толкова по-ясно разбираше той, че да го съзерцаваш е приятно, че ти се иска да се приближиш до него, че ти се ще да го докоснеш, да го погалиш, и отнякъде ненадейно изплува мисълта, че ще е хубаво, навярно, да приседнеш край него, а още по-хубаво — да прислониш о него гръб, да отпуснеш глава назад и, затворил очи, да поразмислиш, да се отдадеш на спомени, а може би и просто да подремнеш в отдих…

Артър скочи, рязко издърпа циповете на якето, изтръгна се от дрехата и с размах я захвърли в краката си, като вдигна облак бяла прах. Той нещо крещеше, като размахваше ръце и се кривеше в гримаси, а после скръсти ръце на гърба си и като приклякаше и танцуваше с причудливи и заплетени балетни стъпки, на подскоци се втурна надолу по стръмното. Той вече не се оглеждаше за Редрик, той бе забравил за Редрик, беше забравил за всичко на света — той отиваше да изпълни своите желания, малките съкровени желания на изчервяващ се колежанин, хлапак, който никога през живота си не бе виждал други пари, освен тъй наречените джобни, сукалче сополиво, което пердашеха безпощадно, ако на връщане в къщи откъм него едва-едва лъхаше на алкохол, и което отглеждаха за бъдещ известен адвокат, а в перспектива — министър, а в най-далечна перспектива — сами разбирате, президент… Редрик, присвил очи, възпалени от ослепителното слънце, мълчаливо гледаше след него. Той беше хладен и спокоен, той знаеше какво ще се случи сега, и знаеше, че няма да гледа, докато то се случва, но засега още можеше да се гледа и той гледаше, без да чувства нищо особено, освен гдето дълбоко-дълбоко някъде вътре в него внезапно и неспокойно се размърда онова червейче и завъртя бодливата си главичка.

А хлапакът все така се спускаше, танцувайки, по стръмния път към дъното, като удряше пети в немислим степ, и изпод токовете му хвърчеше белият прахоляк, а той крещеше нещо с пълен глас, нещо много звънко и много весело, и много тържествено — като песен, или като заклинание — и Редрик си помисли, че за пръв път през цялото съществуване на кариерата някой се спуска по този път така — сякаш е празник. И отначало не слушаше какво скандира там онзи говорящ шперц, а после сякаш изведнъж нещо у него се включи и той чу:

— Щастие за всички!… Даром!… Колкото си искате щастие!… Елате всички насам!… За всички ще стигне!… Никой няма да си отиде обиден!… Даром! Щастие! Даром!…

А после той изведнъж замлъкна, сякаш огромна ръка с размах втъкна парцал в устата му. И Редрик видя как прозрачната пустота, притаила се в сянката на екскаваторния кош го сграбчи, метна го във въздуха и бавно, с натягане го усука, както перачката усуква бельо, за да изцеди водата от него. Редрик успя да забележи как едната прашна обувка се изхлузи от тресящия се крак и отлетя високо над кариерата. Тогава той се извърна и седна. В главата му нямаше ни една мисъл, и той някак престана да усеща себе си. Наоколо цареше тишина, и особено тихо бе там, зад гърба му, на пътя. Тогава той си припомни за манерката — без обичайната радост, просто като за лекарство; което е дошло време да се погълне. Отвинти капачката и започна да пие на малки, скъпернически глътки, и за пръв път в живота си му се дощя в манерката да имаше не спирт, а просто студена вода… Измина малко време и в главата му взеха да се появяват що-годе свързани мисли. „Е, това беше — мислеше той с нежелание. — Пътят е свободен. Още сега можеше да тръгне, но, разбира се, по-добре беше да изчака още малко. «Месомелачките» биват какви ли не, имат си фокуси… Пък и нали, все едно, трябваше да помисли. Не беше свикнал с тая работа — да мисли, ето къде беше бедата. Какво означаваше това «да мислиш»? Да мислиш — това беше: да избудалкаш, да изфинтираш, да блъфираш, да изментиш, да забаламосаш някого, ама нали тук всичко това не върви…