Читать «Далеч на север» онлайн - страница 75

— Вие ме свалихте долу.

— Нейт Бърк. Новият шериф на Лунаси. — Тъй като Стивън протегна ръка, Нейт я пое, като внимаваше да не натисне иглата от системата. — Приятелите ти идват насам.

— Чух. Но никой не ми казва как са.

— Ще разберем, когато пристигнат. А това нямаше да стане, ако не ни беше казал къде да ги търсим, Стивън. Това почти компенсира факта, че си направил глупостта изобщо да отидеш там.

— Когато тръгвахме, ми се стори добра идея. — Той се опита да се усмихне. — Всичко се обърка. Мисля, че нещо е станало с Хартборн. — Дадохме му само половината пари, за да сме сигурни, че ще се върне.

— Проверяваме. Защо не ми дадеш пълното му име и каквато информация имаш за него?

— Брад го познаваше. Всъщност не лично него, а някакъв негов познат.

— Добре. Ще поговорим с Брад.

— Нашите ще ме убият.

„Да си на двадесет — помисли Нейт, — и да се боиш толкова от родителите си, след като едва не си умрял.“

— Със сигурност. Разкажи ми за мъртвеца в пещерата, Стивън.

— Не съм си го измислил.

— Не съм казал, че си.

— Всички го видяхме. Не можехме да напуснем пещерата заради крака на Брад. Решихме, че аз ще сляза долу, Ще посрещна Хартборн и ще доведа помощ. Те трябваше да останат там с него. С Ледения човек. Той седеше там и гледаше с брадва в гърдите. Направих снимки.

Очите му се разшириха, докато се опитваше да се изправи.

Направих снимки — повтори той. — Фотоапаратът е… Мисля, че го сложих в джоба на терможилетката. Сигурно е още там. Можете да проверите.

— Почакай малко. — Нейт отиде до купчината дрехи, порови в нея и извади жилетката. Във вътрешния джоб, закопчан с цип, имаше един от онези цифрови фотоапарати, които бяха малко по-големи от кредитна карта.

— Не знам как се работи с него.

— Ще ви покажа. Трябва да го включите и след това… Виждате ли екранчето? Можете да намерите снимките в паметта. Последните, които направих, бяха на мъртвеца. Бяха поне три, защото ми се стори интересен. Ето ги!

Нейт изучаваше лицето на мъртвеца на малкия екран. Косата може би е била черна или кестенява, но беше покрита със скреж и лед, които я посребряваха. Беше дълга почти до раменете, а върху нея беше нахлупена плетена шапка. Лицето беше тясно, бяло, разделено от заледените вежди. Беше виждал смъртта достатъчно често, за да я разпознае в очите. Широко отворени и сини.

Изтегли предишната снимка.

— Тялото беше на мъж на възраст — по грубата му преценка — между двадесет и четиридесет години. Седеше, облегнат на ледената стена, с протегнати крака. Носеше жълто-черна парка, грейка, алпинистки обувки, дебели ръкавици.

В гърдите му беше забито нещо, което приличаше на малка брадвичка.

— Докоснахте ли тялото му?

— Не. Е, само го пипнах с пръст. Беше солидно замръзнало.

— Добре, Стивън, ще трябва да взема фотоапарата. Ще ти го върна.

— Разбира се. Няма проблеми. Може би човекът е там от години. Дори от десетилетия. Честно казано, изкара ни ума, но поне отвлече мислите ни от положението, в което се намирахме. Мислите ли, че вече има сведения за Брад и Скот?