Читать «Далеч на север» онлайн - страница 74

Нейт го сложи на пода между седалките и го зави с одеялата, докато Мег излиташе.

Чу воя на вятъра и двигателите и се зачуди дали все пак няма да се разбият.

Трябва да ни кажеш къде са приятелите ти.

— Мога да ви покажа.

С тракащи зъби момчето се опитваше да вземе чашата кафе, която Нейт му бе налял.

— Остави, аз ще я държа. Просто отпий.

Когато преглътна, от очите му потекоха сълзи.

— Не вярвах, че ще успея. Щяха да умрат там, защото аз не можах да стигна до самолета.

— Но ти успя.

— Самолетът го нямаше. Нямаше го там.

— Но ние бяхме там.

Опитвайки се да запази равновесие въпреки друсането на самолета, Нейт отново му поднесе чашата.

— Почти стигнахме до върха, но Скот беше зле, а Брад падна. Кракът му пострада. Стигнахме до пещерата и влязохме вътре, преди да започне бурята. Стояхме там. Вътре има мъртвец.

— Така казваш ти.

— Не си измислям.

Нейт кимна.

— Ще ни го покажеш.

9.

Нейт мразеше болниците. Те бяха едно от нещата, които го връщаха в мрака. Беше прекарал твърде дълго време в болница, след като го раниха. Достатъчно време, за да могат болката, скръбта и вината да се слеят в бездната на депресията.

Не беше успял да го избегне. Беше мечтал за забравата на съня, но насън го преследваха кошмари, а те бяха по-лоши от мрака.

Апатично се беше надявал, че ще умре. Че кротичко ще премине отвъд. Не беше мислил за самоубийство. Това щеше да изисква прекалено много усилия, прекалено много труд.

Никой не го беше обвинил за смъртта на Джак. Искаше му се да го направят, но вместо това колегите му идваха и му носеха цветя, бяха изпълнени със съчувствие и дори с възхищение. А това му бе тежало като олово.

Едва дочуваше приказките за терапия, консултации с психолог и антидепресанти. Беше правил всичко отгоре-отгоре, само за да се отърве от докторите и загрижените приятели.

Беше го правил месеци наред.

А сега отново се намираше в болница и усещаше как меките лепнещи пръсти на безнадеждността се вкопчват в него. Беше още по-лесно да се откаже, да се предаде и да потъне в мрака.

— Шериф Бърк?

Нейт погледна към кафето в ръката си. Черно кафе. Не го искаше. Не си спомняше как е попаднало там. Беше твърде уморен за кафе. Но и твърде уморен, за да стане и да го изхвърли.

— Шериф Бърк?

Вдигна поглед и успя да различи едно лице. Жена, на петдесет-шестдесет години, с кафяви очи зад малки очила с черни рамки. Не си спомняше коя е.

— Да, извинете.

— Стивън иска да ви види. Буден е и в съзнание.

Истината бавно стигна до ума му като вода, процеждаща се през кална почва. Трите момчета, планината.

— Как е той?

— Млад и здрав е. Беше обезводнен и може би ще изгуби няколко пръста от краката си, но може и да ги запази. Така че има късмет. Другите двама скоро ще пристигнат. Надявам се и с тях да е така.

— Свалили ли са ги от планината?

— Така ми казаха. Може да влезете за няколко минути при Стивън.

Последва я, долавяйки познатите миризми и звуци на реанимацията. Гласове, бръмчене, капризен плач на бебе.

Влезе в стая за прегледи и видя момчето на леглото. Бузите му имаха същия цвят като превръзките. Косата му беше руса и заплетена, очите — замъглени от тревога.