Читать «Далеч на север» онлайн - страница 73

— Ясно.

— И още нещо — извика тя, когато отвори вратата и вятърът нахлу вътре. — Ако се наложи да излетя, не се паникьосвай. Ще се върна за вас.

Той скочи. Сега не беше време да се съмнява, нито да премисля. Студът го преряза като множество ножове, а въздухът беше толкова рядък, че обгори гърлото му. Имаше възвишения, които се издигаха над други възвишения, вълнисти морета, километри сянка, океани белота.

Той се придвижваше по ледника, тътрейки се, вместо със спринт, както се бе надявал.

Когато стигна скала, продължи по инстинкт, изкачвайки се като коза, и потъна до колене в сняг, когато преодоля ниската стена.

— Чуваше шума на двигателите, вятъра и собственото си тежко дишане.

Въпреки инструкциите на Мег, коленичи до момчето и потърси пулса му. Лицето на хлапака беше посивяло, по бузите и брадата му имаше лишеи.

Но очите му се отвориха.

— Успях — дрезгаво прошепна той. — Успях.

— Да. Да се разкараме оттук.

— Те са горе в пещерата. Не успяха да се изкачат, не могат и да слязат. Скот е болен, а на Брад май му е счупен кракът. Дойдох за помощ. Дойдох…

— И успя. Ще ни покажеш къде са, щом се качим в самолета. Можеш ли да вървиш?

— Не знам. Ще опитам.

Нейт с мъка го изправи и го подпря.

— Хайде, Стивън. Просто слагаш единия крак пред другия. Стигнал си чак дотук.

— Не си усещам краката.

— Просто ги вдигай подред. Ще ти се подчинят. Трябва да слезеш долу.

Нейт вече усещаше как студът прониква през ръкавиците му и се ядосваше, че не се е сетил да сложи още един чифт.

— Не съм достатъчно опитен, за да те нося. Дръж се за мен и ми помогни да слезем. Трябва да стигнем до самолета, за да помогнем на приятелите си.

— Трябваше да ги оставя, за да потърся помощ. Трябваше да ги оставя при мъртвеца.

— Няма нищо. Ще се върнем за тях. А сега ще слезем. Готов ли си?

— Ще се справя.

Нейт тръгна пръв. Ако хлапето паднеше, припаднеше или се подхлъзнеше, щеше да спре падането му. Продължи да му вика, докато слизаха. Викаше, за да го държи в съзнание, искаше да му отговаря, за да е сигурен, че ще бъде нащрек.

— Преди колко време остави приятелите си?

— Не знам. Два или три дни. Хартборн не се върна. Или… Мислех, че съм го видял, но не беше така.

— Добре. Почти стигнахме. След няколко минути ще ни покажеш къде са приятелите ти.

— В ледената пещера с мъртвеца.

— Кой е мъртвецът? — Нейт скочи върху ледника. — Кой е мъртвецът?

— Не знам. — Гласът беше сънен. Стивън се подхлъзна и се свлече в ръцете на Нейт. — Открихме го в пещерата. Леден човек с отворени очи. И те гледа. В гърдите му е забита брадва. Зловещо.

— Обзалагам се. — Къде с влачене, къде с носене, успя да закара момчето до самолета.

— Той знае къде са останалите. — Нейт отвори вратата, качи се и издърпа Стивън вътре. — Може да ни покаже.

— Сложи го отзад и го завий с одеялата. Аптечката е в сака. В термоса има горещо кафе. Не му давай да пие твърде много.

— Още ли съм жив? — Сега момчето трепереше и тялото му се тресеше от студа.

— Да, жив си.