Читать «Далеч на север» онлайн - страница 54

Веригите в мозъка му започнаха отново да се свързват. Почти чуваше как пращят, когато възстановяха контакта.

— Не съм бил скоро с жена.

Любопитна, тя се обърна настрани. Видя белезите, които пръстите й бяха напипали. Набръчкани следи от куршуми отстрани на тялото и на бедрото му.

— Дефинирай скоро. Месец ли? — Очите му останаха затворени, но устата му се изкриви. — Два месеца? Исусе, повече ли? Три?

— Мисля, че е по-скоро година.

— Леле мале! Нищо чудно, че видях звезди.

— Нараних ли те?

— Не ставай глупав.

— Не съм толкова глупав, та да не си давам сметка, че се възползвах от теб.

Мег умишлено прокара пръст по белега, който се виеше по тялото му. Той не трепна, но тя усети, че се напряга, и реши да не задълбава.

— Бих казала, че се използвахме взаимно, и то толкова старателно, та вероятно всички на радиус от сто мили от това легло сега лежат и пушат.

— Добре ли ти беше?

— Да нямаш къса памет, Бърк? — Тя се протегна и леко го сръга с лакът. — Не помниш ли чия беше идеята?

За миг той не отговори.

— Бях женен пет години. Бях верен на жена си. Последните две години от брака ни бяха тежки. Всъщност през последната всичко се разпадна. Сексът стана проблем. Бойно поле. Оръжие. Всичко друго, освен естествена наслада. Така че съм поръждясал, а и не знам какво търсят жените в този район.

„Тогава няма да ти се размине“ — обеща си тя.

— Аз не съм жените. Аз съм аз. Съжалявам, че бившата ти съпруга те е водила за оная работа, но мога да потвърдя, че въпросният придатък е в добро състояние. Може би е време да забравиш миналото.

— Отдавна съм го забравил. — Той се размърда и провря ръка под нея. Почувства как тя се стегна, после колебливо се отпусна и му позволи да положи главата й на рамото си. — Не искам това да бъде краят. За нас двамата.

— Ще видим какво ще мислим другия път.

— Иска ми се да остана, но трябва да тръгвам. Съжалявам.

— Не съм те поканила да оставаш.

Нейт обърна глава към лицето й. Бузите й бяха поруменели, очите — сънени. Но той беше твърде добър полицай, за да не долови, че зад непринудеността й се крие предпазливост.

— Бих искал да ме поканиш, ала след като трябва да ти откажа, няма смисъл. Но бих искал да се върна.

— Довечера няма да можеш да дойдеш. Започне ли бурята, ако стигнеш дотук — а едва ли ще успееш, — ще бъдем затрупани. Може да трае дни наред. А това не би ми харесало.

— Ако ще е толкова зле, ела с мен в града.

— Не. Това пък съвсем няма да ми хареса. — Успокоена, тя прокара пръсти по гърдите и челюстта му, и ги зарови в косата му. — Тук съм си много добре. Имам достатъчно припаси, дърва, кучетата. Обичам силните бури и усамотението, което носят.

— А когато разчистят пътя?

Тя сви рамене, после се претърколи встрани. Отиде гола до гардероба. Светлината на огъня озари бялата й кожа и червените крила ярко се откроиха върху нея, докато вадеше дебел фланелен халат.

— Ако ми се обадиш и съм тук, можеш да ми донесеш пица. — Облече халата и се усмихна, докато връзваше колана. — Ще ти дам голям бакшиш.

7.

Първите снежинки паднаха още докато караше към града. Едри и меки, те не изглеждаха особено заплашителни. Всъщност му се сториха дори красиви. Напомниха му за детството му, за снега, който падаше през нощта, и когато погледнеше през прозореца на спалнята си, кръвта му закипяваше от радост.