Читать «Далеч на север» онлайн - страница 50

— От какво е? От мастодонт ли?

Беше надъвкан и олигавен, но Нейт го взе и го хвърли надалеч.

Кучетата затичаха след него, блъскайки се като футболисти, борещи се за топката. Потънаха в пряспа и изскочиха целите в сняг. Сега и двете стискаха кокала в зъбите си. След бърза и въодушевена схватка отново хукнаха към Нейт, все едно бяха впрегнати заедно.

— Работите в екип, а?

Той взе кокала, хвърли го и изгледа представлението още веднъж.

Канеше се да го хвърли за четвърти път, когато кучетата хукнаха напряко към езерото. Секунди по-късно Нейт разбра причината. Докато шумът от самолета се засилваше, той тръгна по следите им.

Видя червена светлина и слабия отблясък на залязващото слънце върху стъкло. Според него, тя се спускаше твърде бързо — в най-добрия случай ските на самолета щяха да докоснат върховете на дърветата, а в най-лошия — да забие нос в леда.

Ревът на двигателите удави всички звуци. С опънати нерви той наблюдаваше как самолетът завива, снижава се и се плъзга по леда. После настъпи такава пълна тишина, че му се стори как чува изместения въздух да се връща на мястото си.

До него кучетата потръпнаха и се сгушиха, после хукнаха към ледената площадка. Там се запързаляха с разкрачени крака и залаяха с дива радост, когато вратата се отвори. Мег скочи долу и ботушите й изтропаха. Приклекна и позволи да бъде облизана, докато енергично галеше козината на посрещачите си. Когато се изправи, извади един пакет от самолета. Едва тогава погледна към Нейт.

— Пак ли някой е сгазил лука? — попита го.

— И да е така, аз не знам.

Тя премина по леда и изкачи лекия заснежен склон, докато кучетата танцуваха от радост край нея.

— Отдавна ли си тук?

— От няколко минути.

— Още не си свикнал с този студ. Да влезем.

— Къде беше?

— Къде ли не. Преди няколко дни ходих да прибера една група. Ходили да дебнат карибу — за да ги снимат. Днес ги закарах обратно до Анкъридж. Точно навреме — добави тя с поглед към небето. — Наближава буря. Горе беше започнало да става интересно.

— Страхуваш ли се там?

— Не. Но от време на време става прекалено интересно.

В преддверието тя свали парката си.

— Катастрофирала ли си някога?

— Не, но съм кацала принудително. — Събу ботушите си, после извади кърпа от една кутия и клекна, за да избърше краката на кучетата. — Влизай. Бързо ще свърша, а за четирима ни е възтесничко.

Той влезе и затвори вътрешната врата, за да не излиза топлината, както го бяха научили.

През прозорците навлизаха последните слънчеви лъчи на късия ден и стаята беше смесица от светлина и сенки. Усети мирис на цветя — не рози, а нещо по-първично и земно. Комбинацията с миризма на кучета и дъх на дим беше много приятна.

Беше очаквал провинциално обзавеждане, но на слабата светлина установи, че изобщо не беше познал.

Стените на просторната всекидневна бяха бледожълти. За да наподобяват слънцето, помисли си той, да прогонват мрака. Камината беше от дялани камъни в златист оттенък, които сякаш преливаха в пламъка на дърветата. На полицата бяха наредени дебели сини и жълти свещи. Дългото канапе беше синьо и засипано с възглавничките, които жените държат да разхвърлят навсякъде. Дебело одеяло в преливащо се синьо и жълто беше метнато върху облегалката му.