Читать «Далеч на север» онлайн - страница 29

Дори сега, когато пиша, сгушен в палатката, и коремът ми се бунтува срещу вечерята от замразено задушено, а тялото ме боли от усилията, докато страхът, че мога да замръзна и умра, се таи някъде дълбоко в ума ми, не бих предпочел да съм където и да било другаде.

Към седем часа Нейт реши, че е работил достатъчно. Носеше радиотелефон. Ако някой се обадеше в участъка след работно време, обаждането щеше да бъде прехвърлено на него.

Би предпочел да вечеря в стаята си, сам в тишината, за да може умът му да се прочисти от всички подробности, натрупани през деня. И защото обичаше да е сам.

Но знаеше, че няма да постигне нищо в този град, ако се изолира, затова седна в едно празно сепаре на „Хижата“.

Чуваше тракането на билярдни топки и сълзливата кънтри мелодия от джубокса в съседното помещение. Няколко мъже седяха на бара и пиеха бира, гледайки хокеен мач. Ресторантът беше доста пълен. Не познаваше келнерката, която обслужваше клиентите.

Мъжът, когото Хоп му беше представила като Професора, си проби път между масите към сепарето на Нейт. Носеше туиденото си сако, от чийто джоб стърчеше „Одисеи“, и държеше халба бира.

— Мога ли да седна при вас?

— Заповядайте.

— Джон Малмонт. Ако искате да пийнете нещо, по-добре си го вземете от бара. Но ако чакате за храна, Сиси всеки миг ще дойде.

— Ще вечерям, но не бързам. Тази вечер е доста оживено. Винаги ли е така?

— В града има само две места, където можеш да хапнеш топла храна. И само едно, където продават концентрати.

— Това обяснява всичко.

— Ние в Лунаси сме дружелюбни хора, общуваме много помежду си. На празник масите са винаги пълни. Тази вечер камбалата е хубава.

— Така ли? — Нейт взе менюто. — Отдавна ли живеете тук?

— Вече седемнадесет години. Роден съм в Питсбърг — каза той, изпреварвайки въпроса. — Работех в „Карнеги Мелън“.

— Какво?

— Преподавах английска литература на амбициозните млади умове. Много от които предпочитат самодоволно да дисектират и критикуват отдавна умрелите хора, чиито произведения са дошли да изучават.

— А сега?

— Сега преподавам литература на отегчени тийнейджъри, повечето от които предпочитат да се опипват, вместо да изучават чудесата на писменото слово.

— Здравей, Професоре.

— Здравей, Сиси. Шериф Бърк, запознайте се със Сесилия Фишер.

— Приятно ми е, Сиси.

Тя беше кльощава като върлина, имаше къса, щръкнала коса в няколко оттенъка на червеното, а от лявата й вежда стърчеше сребърна обица.

Усмихна му се сияйно.

— И на мен. Какво да ви донеса?

— Ще взема камбала. Чух, че е хубава.

— Разбира се. — Тя започна да драска върху кочана си. — Как искате да я приготвят?

— На скара.

— Добре. Гарнитурата е салата със заливка по избор. Домашната е много хубава. Големия Майк я приготвя сам.

— Чудесно.

— Можете да избирате между печени картофи, пюре, пържени картофи и ориз.

— Предпочитам ориз.

— Нещо за пиене?

— Кафе.

— Веднага идвам.

— Мило момиче — отбеляза Джон, забърсвайки бързо чашата си със снежнобяла носна кърпичка. — Пристигна в града преди няколко години с група младежи, за да изкачат планината. Приятелят й я ударил и я зарязал само с раницата й. Нямаше пари да се прибере — каза, че и не иска. Чарлийн й даде подслон и работа.