Читать «Далеч на север» онлайн - страница 27
Нора Робъртс
— Мисля по въпроса.
Жената се усмихна по същия странен начин, както в кметството — дясното ъгълче на устата й се повдигна преди лявото.
— Чарлийн скочи ли ви вече?
— Моля?
— Чудех се дали нощес ви е оказала специално гостоприемство за добре дошъл.
Не беше сигурен кое го подразни повече — въпросът или начинът, по който го наблюдаваше, докато отвърна отрицателно.
— Не е ли ваш тип?
— Не съвсем. И не ми е много приятно да обсъждаме майка ви по този начин.
— Колко сме чувствителни! Не се притеснявайте. Всички знаят, че Чарлийн обича да се хвърля в кревата с всеки хубав мъж, който мине оттук. Просто аз предпочитам да стоя настрана от онези, които са минали през нея. Но щом засега не сте в това число, може би ще ви дам шанс да ме опознаете.
Тя затвори книгата и я върна на мястото й.
— Ще ми помогнете ли да натоваря тези неща в колата?
— Разбира се. Но мислех, че сте дошла със самолета.
— Така е. С един приятел си разменихме транспортните средства.
— Ясно.
Той нарами чувала с кучешката храна.
Навън я чакаше червен пикап, покрит с брезент, в който имаше оборудване за къмпинг, снегоходки и няколко бутилки газ. В кабината се виждаше стойка за оръжие, от която стърчаха ловна пушка и винтовка.
— Ходите ли на лов? — попита той.
— Зависи от дивеча. — Тя затвори капака на багажника и му се усмихна. — Какво изобщо търсите тук, шериф Бърк?
— Нейт. Когато разбера, ще ви кажа.
— Става. Може да се видим на новогодишното празненство. Ще видите как общуваме тук.
Мег се качи в пикапа и включи двигателя. Под звуците на „Аеросмит“, които пееха за една стара песен и един стар танц, колата излезе на платното. Насочи се на запад, където слънцето вече потъваше зад върховете, обливайки ги със златисто сияние, преди светлината му бавно да прелее в здрача.
Беше три и четвърт следобед.
4.
Шибан студ. Не говорим за него, защото ще полудеем, но сега ще го опиша. Може някой ден да препрочета написаното — да речем през юли, когато седя с бира в ръка, облян в пот и гоня комари колкото врабчета — и да си припомня този бял негодник.
Ще знам, че съм бил тук, че съм успял. И бирата ще ми е по-сладка.
Но сега е февруари и до юли има цяла вечност. И студът царува навсякъде.
Заради вятъра температурите са между 30–40 градуса под нулата. При такива стойности няколко градуса в повече или по-малко не са от значение. Един от фенерите се спука от студа, а ципът на парката ми замръзна.
При шестнадесетчасова нощ вдигаме и събираме лагера по тъмно. Дори да се изпикаеш е истинско изпитание, граничещо с изтощение и болка. Но засега духът ни оцелява, поне до голяма степен.
Подобно преживяване не може да се купи с пари. Когато студът е като счупено стъкло, което реже гърлото ти, усещаш, че си жив така, както е възможно само в планината. Когато рискуваш да излезеш за миг навън и да погледаш Северното сияние — толкова ярко и изумително, та ти се струва, че можеш да го докоснеш и да се заредиш с енергията му, — разбираш, че не искаш да живееш никъде другаде.
