Читать «Далеч на север» онлайн - страница 240

После може би е взел раницата и я е претърсил. Не е имало смисъл да оставя припаси или парите, ако са били в нея. Трябвало е да бъде практичен. Да оцелее.

Кога е забелязал липсата на обицата? Твърде късно, за да се върне и да я търси, или му се е сторила прекалено незначителна подробност, за да се тревожи за нея?

Но обикновено точно детайлите помагаха за разрешаването на един случай — и връзката между тях.

— Нейт?

Без да изпуска обицата, той посегна към интеркома.

— Какво има?

— Джейкъб иска да те види — съобщи Пийч.

— Пусни го.

Не стана, а се отпусна назад в стола, когато ескимосът влезе и затвори вратата зад себе си.

— Очаквах да наминеш тази сутрин.

— Има някои неща, които не исках да казвам снощи пред Мег.

Джейкъб носеше яке от еленова кожа, избелели джинси, а на тънката ивица кожа около врата му висяха мъниста и лъскав кафяв камък. Посребрената му коса беше хваната в дълга плитка.

— Тогава сядай — покани го Нейт — и говори.

— Ще ги кажа прав. Ще ме оставиш да ти помогна за този случай или сам ще направя, каквото сметна за нужно. Но на това трябва да се сложи край. — Той пристъпи напред и за пръв път, откакто го познаваше, Нейт видя върху лицето му неподправен гняв. — Тя е мое дете. Беше моя дъщеря по-дълго, отколкото на Пат. Моя дъщеря е. Каквото и да мислиш за мен, каквото и да се питаш, аз ще участвам в разкриването на онзи, който я е застрашил снощи по един или друг начин.

Нейт се залюля на стола.

— Искаш ли значка?

Видя как ръцете на Джейкъб се свиха в юмруци, а после се отпуснаха също толкова бавно, колкото гневът се скри под някаква загадъчна маска.

— Не, не искам. Прекалено тежка е за мен.

— Добре. Ще те… използвам неофициално. Така по-добре ли е?

— Да.

— Смяташ ли, че в Лунаси се е разчуло за хората, които ти казаха за парите?

— Твърде е възможно. Хората обичат да говорят, особено белите.

— Ако с е разчуло за това, не е трудно да се предположи, че след като си близък с Галоуей и Мег, си ми казал какво си разбрал.

Джейкъб сви рамене.

— Защо не са ти попречили да ми кажеш?

Сега Джейкъб се усмихна.

— Живея отдавна и не е лесно да ме убият. Тази история снощи е била глупаво замислена и немарливо изпълнена. Защо просто не те е застрелял в главата, докато се разхождаш край езерото? После ти напълва джобовете с камъни и те праща на дъното. Аз бих постъпил така.

— Благодаря. Значи не е посмял да действа направо. Дори с Галоуей не е действал решително — каза Нейт, докато Джейкъб гледаше дъската. — Било е импулс на лудост, на алчност, възползване от възможността. А може би и трите. Не е било планирано.

— Не. — Замислен, Джейкъб кимна. — Има по-лесни начини да убиеш някого от това да изкачваш планина.

— Един удар с пикел — продължи Нейт. — Един. А след това изведнъж става твърде деликатен и дори не го изважда, нито се отървава от тялото. Това би било твърде директно, щял е да се замеси прекалено много. Същото е и с Макс. Инсценира самоубийство. Макс е виновен колкото него — може би така го е приел. Кучето? Това е просто куче, което ще отвлече вниманието, а и по този начин ще си отмъсти на Стивън Уайз. Но не би се изправил лице в лице с мен.