Читать «Фаетон» онлайн - страница 97

Пангу беше даяк. Джунглата си оставаше негов роден дом. Въпреки това едва се увардваше от хилядите опасности, що дебнеха отвред. Да не говорим за сипещите се отгоре му кърлежи, за разбудените комари, които не пропускаха случая да се насмучат с кръвта на натикалата се в техните владения плячка.

Отгоре, откъм върховете на зеления свод, кънтяха утринните псалми на слънцепоклонниците гибони; прелитаха в тромав и шумен като моторна лодка полет птици носорози; надпреварваха се в гукането гълъби: зелени, пурпурни, сини, бели, оранжеви.

На места, където зеленината бе поразкъсана, се пръсваха дошлите на утринен водопой уплашени елени и диви свине, мечки и бантенги; разхвърчаваха се почти над повърхността патици, чапли, фламинги и всякакви други водни птици, бягаха да се скрият из тръстиките корморани.

Водата се оттичаше толкова бързо, че някъде прауто засядаше в дъното и лодкарят се принуждаваше да скача в тинята, та да го избутва на ръце към по-дълбокото. А в това време го облепваха водните пиявици, тъй че се налагаше дълго да ги изстъргва с мандоуто.

Преумори се. Пък и слънцето напече жестоко. Над реката затрептя мътна мараня — ама не от мъглата на сутрешната хладина, а от издигащите се влажни изпарения, и то не толкова от реката, колкото от засъхващите пясъчни и кални утайки на брега.

Избутваше лодката си за кой ли път, когато през плетеницата на панданусите, омотани с цели наръчи довлечена трева, зърна в отвъдната лагуна човек.

Спря. Заслони очи с ръка.

Задъхан, забил пети в тинята до колене във водата, тоя човек изтегляше рибарска мрежа — от тия, дето трябва поне пет-шест души да я влачат. А вътре се виждаше омотан, закачил се със зъби, с нокти, с гребена на гърба си едър крокодил. Ловецът се спъваше, падаше, ругаеше, пак се изправяше и пак се напъваше да я издърпа. Окървавен я от лианите, я от борбата с мрежата, окалян като бивол, дори повече — биволът и под калта се познава, а това — орангутан ли беше, гибон ли беше или дългоноса маймуна, що ли?

Само дето орангутанът и гибоните не си служат с мрежи — то издаваше, че не е маймуна.

По движенията, по някои черти на лицето, нескрити изцяло от мръсотиите, успя да го разпознае.

Та той беше яванецът, бракониерът!

Обзет от най-добри помисли, като всеки дивак готов винаги да услужи, Пангу се провикна:

— Ехей! Туан Садикин, чакай да ти помогна!

Това, което последва, го потресе.

Садикин мигновено свали пушката си и стреля по посока на гласа.

Даякът успя да отскочи зад един по-дебел дънер.

Сметна, че има грешка. Затова побърза да му се обади:

— Аз съм Пангу! Забрави ли ме?

Не довърши. Втори куршум изсвири през шумата досами него.

— Не стреляй! Аз съм Пангу! Пангу…

Нов изстрел.

Ясно, ставаше горещо!

Пангу не опита да си обяснява причината.

И кой ли би допуснал, че това съвсем не беше обикновено бракониерство, а нещо съвсем различно — че оня продължаваше да лови и да изтърбушва всеки попаднал му крокодил в напразните си старания да намери изгубеното си съкровище.