Читать «Фаетон» онлайн - страница 96

Тогава?

Щом като туан Пеев ги затвори, ще изчезнат ли след това несполуките, болестите, смъртта?

Ей този мъчителен въпрос го объркваше. Би трябвало да е така. Ами ако не е?

Нещо друго, някакъв проблясък на трезва мисъл задушаваше надигащата се радост, че бе участвувал и той в унищожаването на злото. Може би поради това, че бе живял и в града, че се бе срещал с всякакви хора, че бе слушал и други вярвания. И още нещо — в града няма джунгла, там е къща до къща, не остава местенце, дето да се свре някакъв дух, а въпреки това и там има кавги, болести, убийства.

Хем се радваше, хем се съмняваше в подкладката на радостта си.

И все пак, когато се прибереше на село, нямаше да мълчи, щеше да се похвали пред всички, най-вече пред дукуна, който подкокоросваше вожда да го кори, задето бе напуснал бетанга заради града.

Дори да не бяха обезвредили всички злини, нали намалиха броя им? И добрите дукуни щяха да се борят по-успешно срещу по-малобройните пакостници, по-често магиите им щяха да насмогват.

А то сега — накъдето се обърнеш, все гладория, все някой болен, все някого отмъкнал крокодил, все някого разпрал глиган, все някой умира.

Мъка, само мъка!

Ако тъй е орисан човек — да се мъчи, поне да бъдат по-малко мъките!

Още щом се обади над главата му звънът на цикадата, дето в града я наричат „будилник“, той отвърза лодката и размаха веслото. Измъкна се от мрежата на панданусовите коренаци и загреба нагоре. Само че и сега по-близо до брега. Макар и утихнала, отдръпнала се отново към обикновеното си корито, водата все още се носеше буйно надолу, все още талвегът й клокочеше с мътните си безредни вълни. Нито му се налагаше да мери сили с тях, нито би могъл да ги премери. Течението тозчас би го помело назад.

Затова избираше по-тихите, по-закътани, още неотекли се разливи, криволичеше ведно с техните криволици, но все пак успяваше да се придвижва напред. Дори понякога, при нужда, когато усетеше, че не ще да преодолее бързея, се хващаше с ръце за крайбрежните корени, за увисналите лиани, за тръстиките и така, на ръце, преодоляваше препятствието.

Е, наистина рискуваше!

Понякога, ако не внимаваше достатъчно, се одраскваше в шиповете; понякога от парливите власинки на някои лиани се явяваха мехури по дланите; понякога в последния миг едва сварваше да се отдръпне от слялата се с клонката космата гъсеница или огромен зелен скорпион, цяла педя дълъг, от чието ужилване можеш да лежиш в безсъзнание една седмица, или от наподобилата млад ластар плетевидна змия, да не говорим за огромните колкото юмруци паяци с техните подобни на стъклени лиани паяжини, за гигантските многоножки, за оприличилите се на листа и клонки богомолки и увесените навред гнезда на оси: жълто-черни, синьо-черни, съвсем дребнички или заплашително големи.