Читать «Фаетон» онлайн - страница 8

Разбира се, не изтрая. Едва навършил петнайсет години, една нощ се измъкна от къщи.

И повече не се върна.

Отиде в Джакарта. В Джакарта се стичаха всички, за които нямаше хляб на село. Тъй разправяха: там имало фабрики, имало магазини и работилници. Ако не те вземат те на работа, ще станеш я полицай, я шофьор, я продавач на дребно. Все можело да се намери някаква работа.

Оказа се, че не било тъй лесно. Цял месец гладува, рови из кофите за смет, проси, спа на улицата.

Най-сетне се смилиха. За опит го назначиха метач в една банка. Ех, съвсем скромничка беше заплатата му, ама нали стигаше за храна? А спеше в самата банка. Взе го при себе си портиерът — да му прави дружина.

И продължи да се учи. Във вечерно училище. Добре че имаше и такива. През деня метеше, носеше кока-кола на чиновниците. И какво ли не още. Вечер — на училище. После — сън. На следния ден — отново. Ала не му тежеше, свикнал бе на къде-къде по-голямо тегло.

Година, две, три…

А когато завърши курсовете, по съвета на портиера се яви на конкурс за постъпване в банката.

И го спечели.

Назначиха го — помощник-каеиер.

И другите не вярваха, той — още по-малко. Довчера метач, а сега изведнъж наред с довчерашните си началници. Не той да мете, не той да носи кока-кола, а на него да носят…

Не можеше да повярва, че щастието най-сетне му се е усмихнало. Та тъкмо на него ли?

И като всички уважаващи себе си чиновници си намери приятелка. Миловидна, сладкодумна, както казват — бонбонче.

Още на втората седмица тя захвана да го подпитва за касата: какво пазят вътре, как я пазят, как се отваря. А като чу, че има шифър, не престана да човърка все тая тема — шифъра: „Ако не ми го кажеш, значи, че не ме обичаш.“

Садикин я обичаше много, до полуда. Но — тоя шифър! Защо й е притрябвал толкова?… Освен ако някой не й е поръчал да го научи.

Сметна, че не е просто женско любопитство, а друго, не заради него самия беше мила тя, ами заради шифъра.

И скъса с нея.

Досега му се доплакваше, като си спомнеше за това.

Повече не се залови с никакво момиче. Остана си ерген, заклет ерген, женомразец.

След това пък, съвсем неочаквано касиерът напусна, предаде на него цялата си работа.

И Садикин отново се разтревожи: защо напуска? Дали не е объркал някаква каша и иска да стовари вината върху другиго? Напоследък чиновниците често подмятаха, че нещо става с касовите бележки, необясними поправки и подозрителни излишъци.

От страх да не набедят него, си подаде оставката.

Назначиха го на работа в една търговска фирма. Но и там не се задържа. Като че ли го търсеха само да има върху кого да стоварят отговорността и да го пратят в затвора.

Напусна и там.

Реши да работи сам. Ако ще отговаря; да отговаря за своите постъпки, за своите грешки. Отвори магазин за обувки. И понеже си знаеше сметките, потръгна му. Но една вечер видя двама подозрителни субекти да се навъртат покрай витрината. Повика полиция. Провериха ги — порядъчни хора. А когато ги освободиха, единият се приближи до него: „Ще те наредим, да помниш!“ И наистина през нощта магазинът му изгоря. Огледът установи, че се дължи на късо съединение — оголен електрически проводник. Но той остана с убеждението, че съвсем не е случайно, че ония двамата така си бяха отмъстили. А може би ги бе изпратила конкуренцията. Защото го мразеха. Всички, пред които се изпречеше, го мразеха.