Читать «Фаетон» онлайн - страница 7

А ония, същински мъничета до него, приближаваха бавно, уверено. И сякаш от телата им струеше някаква пара, която обгръщаше глигана.

И той бързо утихваше. Престана да грухти, престана да рови. Краката му се подгънаха, зурлата му заби безпомощно в земята. После цялото му тяло се катурна настрана, изпъна се, замря неподвижно.

Обезумял от страх, Пангу размаха бясно греблото.

Не спря и когато се мръкна. Продължи да плава по течението, като с веслото само управляваше лодката си да не се блъсне някъде.

Без спиране и без ядене продължи и на следния ден.

Чак когато се свечери, прегладнял, се отби на сушата. Тоя път на отсрещния бряг. Не знаеше дали духовете могат да преплуват реката, но тъй му се струваше по-сигурно.

Опече една костенурка, после върза тежък камък и го пусна като котва. Да бъде по-далеч от брега. За всеки случай.

И на следната заран още по тъмно пое отново на път.

Диамантът

Тъй беше от самото му раждане.

Нежелан! Мразен, преследван…

Кой беше баща му, коя — майка му? И какви бяха: мохамедани, християни, будисти, езичници? Законно роден ли бе или майка му така се бе отървала от позора?

Изглежда, не ще да са държали особено на него, щом като го бяха зарязали, щом го бяха подхвърлили пред вратата на бедния селянин Суминтавикарта.

Намерил той малкото дрипаво вързопче с подмокреното дете вътре и му дожаляло. Внесъл го в колибата, дал го на жена си да се грижи за него. Тъй рекъл: „Дали ще са седем синовете ни или осем…“

И тя го приповила, захранила го с оризова каша. Кажи-речи, само с ориз, маниока, мляна царевица израсна.

Кръстили го Садикин — Садикин Суминтавикарта.

Ужким осми син, ама другите седем не го приеха за брат. Побащимът му едва го отърваваше от побоите, що се сипеха върху му. А новата му майка, смазана от умора, хич не го поглеждаше.

Каквото и да станеше, все храненикът виновен, все отгоре му се нахвърляха. Кой изпуснал кокошките — той. Кой разлял коритото на прасето — той. Кой катурнал котлето с варения ориз — пак той.

На туй отгоре го караха да краде плодове от съседите. И ако откажеше — пак бой. Ще не ще, промъкваше се тихомълком в чуждата плантация, отмъкваше кичур банани или паднал дуриан, после — беж, преди да те е стигнал пъдарят! За беда, твърде често го настигаше и боя пак той изяждаше.

А когато тръгна на училище, животът му съвсем утежня. Братята му, от осемгодишния до четиринадесетгодишния, не можеха да му простят, че учителката все него хвали: колко бил умен, колко бил схватлив. А те — прости селски сополанковци, повече им дай да копаят, да берат каучук, да секат захарна тръстика — само учене не им искай!

Подир всяка похвала, подир всяка успешно завършена учебна година — все бой.

Та намрази и успехите си, които иначе бяха единствената му радост в тоя враждебен свят.

А когато умря старият Суминтавикарта, животът му съвсем опротивя. Изгубил бе единствения си защитник. Братята му го превърнаха на слуга, по-право на роб.

Не му оставаше време ни за наука, ни за сън. Ако не копае на полето, ще мете вкъщи, ще пали огън, ще носи вода, ще поправя мотиките, ще точи брадвите и ножовете, ще върши всички домашни работи: и мъжките, и женските.